360 градуса по скалата на Живота:

"Тъмнина. Пълна. Плътна. Сън. Събуждаш се и се оказва, че си се родил. Някъде. Някакси. Тук! Точно тук. Тук, на едно трудно за живеене място. Всяко място е трудно за живеене. Въртиш се в кръг. Около себе си. Бавно. Мнооого бавно. Животът ти минава покрай теб. Всяко движение го променя, всеки жест, всеки поглед, всяка тъга, усмивка, сълза… го правят нов, различен, друг… Една крачка и си в него. В центъра му. Светът се върти около теб.

Едно движение и си вън. Светът продължава без теб. Вървиш. Напред. Назад. Бързаш. Много бързаш. Тичаш. За да забравиш, че си жив. За да забравиш да си спомниш, че си забравил да усещаш, да намираш, да откриваш, да изследваш.

Сблъсък. Спираш. Слушаш. Гледаш. Намираш. Откриваш. Чувстваш. Забравяш, че си забравил да чувстваш. Чувстваш отново. Отново си ти. Ти? Кой? Кой си ти? Различен? Еднакъв? С кого? От кога? Къде? Защо?

Знаеш. Светът не продължава без теб. Цветовете изчезват всеки път, когато затвориш очи. Чувствата изчезват всеки път, когато затвориш сърцето си. Топлината изчезва всеки път, когато стиснеш юмрук. Светът си ти. Жив си когато си буден за него.
Понякога трябва…

Да затвориш очи, за да видиш.
Да замълчиш, за да кажеш.
Да избягаш, за да се върнеш.
Да се изгубиш, за да се намериш.
Да паднеш, за да станеш.
Да спреш да мислиш, за да осъзнаеш.
Да спреш да търсиш, за да откриеш.
Да спреш, за да продължиш.

Да спреш, за да се огледаш. Наоколо. Хубаво. На 360 градуса. Бавно. Много бавно.
За да чуеш отново крясъка на водата, когато плуваш в нея, писъка на тревата, когато тичаш бос по нея, грохота на черупката, когато излиза птиче от яйцето, ударите на сърцето на новороденото…

И да си спомниш важните неща, истинските неща.
Тези, които те направиха жив.
Тези, заради които още си.

Дишай и помни!"

DNA

Най-лесният начин да забравиш за своята болка, е да причиняват такава на другата част от теб.

Това си казах и видях как преодолявам себе си. Простият механизъм на природата.

Действа и когато си на десет, и когато си на двайсет. Спомените лесно си прокарват път и излизат на повърхността по-живи от всякога, за да ти покажат как да защитаваш.

Защото знаеш, че плътта не се разделя, кръвта също.

Единствената причина да забравиш инстинктите за самосъхранение, е за да спасиш част от себе си. В друг.

Безсилно ми е

Днес написах двайсет с цифри, в документ. Нищо, че бе стар и деветнадесет надничаше отгоре. Смейте се, странно звучи, на мен ми се плаче. И ако можех да събера поне малко, четвърт(колкото изминалото на живота ми) от спомените, щях. Щях да ги завържа здраво, да им сложа надпис лично, а после да ги оставя да прашасат. Нека, поне така, не и да ги оставя да си отидат.
Но не мога.
Не мога, а само седя и гледам как всичко изтича през шепите, прах, пепел и пръст в едно. Гледам чуждите животи да си тръгват, времето да лети, кожата ми да се пропива с мириса на старост и минало, стаите вече са студени и празни.
Трябват ми повече часове в денонощието, повече дни в годината и повече въздух в дробовете.
Но нямам нищо от тях.
Ето затова не мога.
И повече горчи, отколкото е сладко. Защо никой не предупреди?

Не ми проговаряй, защото

Обичам да е тихо и искам да мълча. Искам да не ми говорят също, защото думите отдавна не значат нищо. Без излишен шум, животът се приема по-леко. Без призраци от миналото и сбогувания наново. Защо ни е спомените да се връщат?

Едно ще кажа -

хората са слепи за сълзи, които не се виждат и глухи, за неми викове.
Само кръвта разпознава болката на кръвта си и чува плача.
Никой няма да разбере, когато плачеш от гордост, от щастие, от самота, от несбъднатост, несправедливост, отчаяние, яд, съжаление, тежест.
Вижда се само тъгата, а тя е така прозрачен слой - покрива дълбокото на душата и ти дава ледената обвивка, без която не би оцелял.

За напомняне

Сърцето ми трепти с честотата на мечтите си и колкото и да се мъча да го спра, механизмът се задейства бързо. Едно разбрах до двайсет - можеш да пречупиш всичките си разбирания през призмата на живота и отново няма да си сгрешил. Не съществуват твърдо определени граници на ценности, цветове, хора, чувства. Очите ни виждат само това, което могат и само от страната, която за тях е осветена.
А всичко си има своето затъмнение, друга страна, друга истина.
Разбрах, че не мога да съдя и да ме съдят. Че обичам както си знам, докато мен ме обичат иначе. Че мога да вярвам безусловно в промяната, в "това също ще мине". Че кривото, не винаги е грешно, и посоката - не винаги точна. Че грешки стават, но не ме правят по-лоша, просто ме учат.
Разбрах че ме чака път.
И не трябва да бързам.

Пред прага ми часовникът тиктака
не ми се чака даже до разсъмване.
И утре, някъде сред самотата
отново ще си пожелая
сбъдване.