*За прегръдките и теб*

Връщам се назад. Съвсем леко, когато моята любима топла прегръдка сякаш реши да изпрати за сбогом една от най-хубавите години. Реши да отбележи колко много е получила, колко бързо времето минава и колко незаличими спомени е натрупала върху себе си.
Навън беше мрачно(любимото), точно като по поръчка за мен и за прегръдката.
Стискаше силно(тя никога не прекалява, сякаш знае как), точно толкова, колкото да покаже обичта, която може да побере за мен и споделените моменти. Върна ме още назад...
Когато ме посрещаше в някоя зимна вечер, за да ме стопли. Когато ме слушаше на чаша кафе, когато ме усмихваше и натъжаваше, когато ме подкрепяше и утешаваше. Посрещаше ме сутрин, за да споделим закуската, разхождаше се с мен, за да опознаем света, отговорно чакаше и се съгласяваше(дори когато не беше съвсем сигурна в правотата ми), спираше за миг, за да покаже че и пука.
За нея...
За прегръдката бих разказвала непрестанно и все ще бъде недостатъчно.
Не знам дали сте чували, но те са като малки съкровищници със спомени. Връщат те там, където ти е било топло и сигурно.
Дават всичко, от което имаш нужда.
Не това, което искаш (защото то не винаги е най-доброто).
Не това, което им е удобно (защото за теб, те преодоляват себе си).
Не това, което си очаквал (защото винаги ще се стараят за повече).
Искам да ви разкажа за празника на прегръдките, за хилядите усмивки, които ми се ще да им върна тъпкано, за очите, които приютяват, за обичта, за думите и вярата.
А прегръдките са равни на приятелство, приятелството на семейство.
ТО е всичко.
Това е всичко.
...и едно благодаря.
                                                                        *Хиляди щастливи прегръдки за моята прегръдка*

flashback

Всичко в този живот става по най-неочаквания начин. Даже спомените удрят безпощадно, но тя им беше свикнала. И на болката, и на музиката, и на снимките. След фаталния удар на отровата, лесно се намира противодействие. Сценариите не са това което бяха. Остана само миналото, заключено под многото врати на нейното "никога повече".

В главата ми са само бури, дъждове и пак порой, а в душата тихо. Точно както обичам, притъмнено и замълчано. Малко преди стихията да се разгърне шумно и да остави улиците пусти. Затишие пред буря, как обичам. Думите ми стават излишни, сан резон, затова мълча. Паля свещи, втривам лавандулово масло по кожата си, попивам себе си и влагата във въздуха - ритуали за живот. Часовниковите стрелки не спират за никого и не винаги е есен(колкото и да я обичам), така че ще остана тук.
в моето завинаги.

Отново е септември, love.

Вива ла вида

Coldplay разтърсват стените на стаята ми, аз подскачам и се освобождавам от всяка зависимост.
От всичко старо, от всичко ново и.. е, нямам нищо синьо. Отдавна държа стаята си празна, за да е по-лесно за хората да излизат, както са влезли. Само книги, списания  и различните нюанси на червеното в лаковете ми. Часовници, планове, графици, точност, премерена до последната секунда, за да знам. Обичам да се самозадържам в заблудата, че мога да предвидя всичко, дори когато нищо не зная. Все едно. По-свободна и щастлива не съм била... от векове.
Нищо, затова пък Chris Martin знае. Знае, че съм тръгнала по violet hill-а на мечтите си, а за моите green eyes - every teardrop is a waterfall.
Нищо по-малко от paradise.
Май Год, като умирам, искам за саундтрак музиката на тия момчета. Толкоз.

Не, че нещо, но...

Прекалено много обич губим някъде измежду времето, много хора из безбройните промени, пристигания и заминавания. И не, че нещо в този свят е незаменимо, но...
дали сбогуването заменя нещо в нас?
Чудя се колко по-различна съм станала от преди, каква ще бъда утре, какво ще имам занапред. След последните допири, последните срещи в последните топли вечери, вече се почувствах друга. Непозната, дори за себе си. Преоткривам все по-неочаквани страни, докато разбирам...
Оставяме животите си да текат измежду пръстите, а там, дълбоко, с многото прах и изминати разстояния, пропадат и хората. С тях изчезват спомените, думите, обичта с която някога сме ги докосвали, избледняват снимките, докато паметта ни не направи от обичаните - непознати. Хора, с които може би, някой ден, някога, отново.. ще разменим само поглед, дума, неловко мълчание, замаскирана зад усмивка тъга. И толкова. И не, че нещо, но...
никой не е незаменим. и нищо, да, така е.
Вятърът отнася всичко от шепите, заличава всяка следа.
Но...
с това заменя нещо в мен.

No man's land

Склонна съм към саморазрушение, но не онова познатото - друго, истинско и фатално. Физическата болка мога да слея с емоционалната, да затанцуват в прегръдка, търсейки посока към перфекционизма. Способна съм да взривя всеки атом, да изтръгна и последната частица живот, когато считам, че е нужно. Нравът ми става опасен за тялото и вече имам чувството, че не си принадлежа. Ничия съм, може би и затова не можеш да ме направляваш.

Няма по-силна омраза от тази към себе си.