назад

Нищо не пасва по-добре на предесенните нощи като Norah Jones и ароматът на жасмин в стаята.
Бях забравила какво е да си крадеш време за мечти и музика. Не осъзнавах колко залостена бях от живота, докато не дойдох тук. У дома. И отново започнах да рисувам.
Най-накрая.
Чувствам се себе си.

инструкции(те ми) за употреба

Моля те. Моля...
просто оценявай това, което имаш до себе си, преди да е изчезнало. При най-малки съмнения за неизправност в системата - подложи се на проверка от собствената съвест. И чувства.
Защото животът е кратък. Губим хора и вещи по пътя си, които после се обръщаме да търсим из разпилените спомени на миналото.
Но не всичко се връща (даже повечето неща остават само в паметта).
Колко "чак сега ли" си позволи да чуеш? Колко съжаление събра в сърцето? Колко пъти се обърна напразно, за да подадеш ръка, осъзнавайки загубата? Колко думи забрави да изречеш и колко прегръдки да подариш?
Използвай преди посочения срок на годност. Времето ВИНАГИ е малко. И винаги късното е твърде късно. Оценявай ме СЕГА.

Слагам знак за обратимост.

Вярвам, че за всичко си има място, време и хора.
Всичко е точно. Навреме, безпогрешно, причинно-следствено, кармично.
Има ЗАЩО, дори и без да питам, знам.
Защо? Защото не беше. Не вярвах, упорствах сляпо и се изгорих.
Лавата, с която животът залива всичко в себе си, помита всеки смисъл, който е ограничавал малкото ти съзнание.

А причини винаги има...
Има защо да обичаш. Иначе как щеше да знаеш колко мазохистична е всъщност личността?
Има защо да се доверяваш. Иначе как щеше да разбереш колко точно място има по гърба ти, за остриетата на обичаните?
Има защо да се прицелваш. Иначе как би разбрал колко далече е твоето "нависоко"?
Има защо да бързаш. Нали щеше да съжаляваш за изпуснатото време?
Има защо да искаш. Иначе как би определил цялото?
Има защо да даваш. Защото само така би получил.
Има защо да живееш. Иначе как щеше спокойно да умреш?
Причини винаги има. Зависи колко надълбоко ще ги потърсиш.
Хора се появяват, за да дадат старта на новото ти начало или подарят прегръдка за поредния край.

Все едно.
Тази вечер ми е благодарно.
Благодарно и спокойно. Всъщност такова, каквото не е било от много време насам.
Намерих си причините.
Викам му карма.

P.S. Нещо като благодаря на парченцата, които сглобяват мечти. Независимо дали го осъзнават. (:

(не)разделни пътища

И само така, между другото, ти казах сбогом. Някъде из покривите на града. Да, колко поетично, но банално и трагично. Нямам време за обичане, нито да ме чакаш, нито аз пък теб.  Качвам се на първия самолет, за да обиколя мислите ти и да се приземя в сърцето ти. Чак тогава разбираш, че ти липсвам с всяка въздишка и всяка лятна нощ. Не съм от твоите момичета.

Аз съм друга - с олющения черен лак, с малкото багаж в дома и душата, със странния смях и големите мечти. Аз съм онази, която държи всичко из джобовете си, онази, която ти разказва неприличните истории и странни факти в най-изисканите ресторанти, а после се разхожда боса с теб по улиците. Онази, която няма да ти говори за миналото си, но ще разнищи твоето, само за да разбере всичко за теб. Онази, която ще те слуша и ще те прегръща по-силно от всякога, знаейки че те напуска.

Някъде по пътя те изгубих. Теб, мен, нас. Себе си най-вече. Затова си тръгвам - да се търся.

И ако някъде по галактиката на съдбитe ни, звездите са се слели, ще науча, че не съм усетила ръцете ти да ме обгръщат за последно. Че това не е било последното лятно събуждане от твоите длани. Не съм напуснала живота и дома ти. Ще узная, че всички краища са начала, че времето за някои наистина ще спира, че километри ще се изброят от тук до там и наобратно, всички лъжи ще се превърнат в истини, всички клишета - в изключения и всички пропилени дни - във вечност заедно. Само тогава. И само за нас.

А тогава meet me on the corner, когато пак ще решиш да помълчим така перфектни заедно. Ако някога отново...

дали?

Стрелям по звездите

Обичам звездите.
Да се разхождат нежно по кожата ми, докато в мислите си пътувам из просторното небе. Обичам да мечтая за повече, много повече от вчера, нетърпеливо за днес, по-бързо от утре. Мечтая си дори когато нямам нищо. Когато надеждата се крие някъде под коприната на зеления есенен шал, който така идеално пасва на очите ми. Когато стрелите на зодиакалното ми аз се целят нависоко, прибързаните му решения обичам, усмивката, сляпата наивна вяра, кентавърската свобода. Когато любовта ми се изплъзва без да мога да го осъзная, но обичта към живота и малките му моменти ме обгръща с пълна сила. Когато неприлично сама пия бяло вино, само за да замъгля съзнанието си и вдишвам...
обичам.
Обичам много и кратко, и силно, и дълго, и безнадеждно, и мечтателски, звездно, галактически.
обичам.
живота май? Да, обичам да обичам.

21 грама лъжи

Каза ми, че така е по-добре. Разправя, че съм друга - по-добра, по-умна, че заслужавам много. Заслужавам всичко...
Говореше за себе си, за нея, за младостта. Обичаше да говори за несериозните връзки, сериозните цели, бездуховното, плътското, меркантилното. Очите му попиваха жадно всяка извивка на тялото ми, всяка прегръдка превземаше нематериалното измерение на цялото ми същество, разнасяйки дрогата си във моите вени. Сега, когато реших да избягам, за пореден път ръцете му ме спират. Коленете му са протрити от земята пред входната ми врата, а усмивката му се опитва да ме окове. 
Когато думите не тежат, вятърът ги отнася надалеч с чувствата и въпросите.
И споменът за нечий допир изчезва.
Вече не вярвам.


музика