И само така, между другото, ти казах сбогом. Някъде из покривите на града. Да, колко поетично, но банално и трагично. Нямам време за обичане, нито да ме чакаш, нито аз пък теб. Качвам се на първия самолет, за да обиколя мислите ти и да се приземя в сърцето ти. Чак тогава разбираш, че ти липсвам с всяка въздишка и всяка лятна нощ. Не съм от твоите момичета.
Аз съм друга - с олющения черен лак, с малкото багаж в дома и душата, със странния смях и големите мечти. Аз съм онази, която държи всичко из джобовете си, онази, която ти разказва неприличните истории и странни факти в най-изисканите ресторанти, а после се разхожда боса с теб по улиците. Онази, която няма да ти говори за миналото си, но ще разнищи твоето, само за да разбере всичко за теб. Онази, която ще те слуша и ще те прегръща по-силно от всякога, знаейки че те напуска.
Някъде по пътя те изгубих. Теб, мен, нас. Себе си най-вече. Затова си тръгвам - да се търся.
И ако някъде по галактиката на съдбитe ни, звездите са се слели, ще науча, че не съм усетила ръцете ти да ме обгръщат за последно. Че това не е било последното лятно събуждане от твоите длани. Не съм напуснала живота и дома ти. Ще узная, че всички краища са начала, че времето за някои наистина ще спира, че километри ще се изброят от тук до там и наобратно, всички лъжи ще се превърнат в истини, всички клишета - в изключения и всички пропилени дни - във вечност заедно. Само тогава. И само за нас.
А тогава meet me on the corner, когато пак ще решиш да помълчим така перфектни заедно. Ако някога отново...
дали?
