ДИЛЕМИ

От важните моменти в живота, това, което най-силно е оставило отпечатък в съзнанието ми е времето. Така разбирам, че нещо се случва. Бурята идва бързо, силно - точно като събитията, които се появяват най-неочаквано. Не мога да се разбера.
Искаше ми се пред последното изречение да сложа едно "напоследък", но за секунди осъзнах, че е лъжа. Всъщност никога не съм проумявала изцяло себе си. Идва момент, в който получаваш това, което си чакал. Може да е нещо мъничко, нещо важно, нещо задоволяващо ненаситното ти его, нещо благородно, нещо успокояващо... Животът не е ли това? Поредица от случване и чакане на събития, за които си мислиш, че са най-съществената цел?
От мен да знаете - моментът винаги идва. Чакаме толкова настървено, че когато стрелките на часовника се съберат идилично, за да покажат идеалното време, не знаем какво да правим.
Стигнах до точката, в която се питам какво се случва. Исках, а сега не знам накъде? Напускат ме хора, прииждат други, тръгвам си от едно място, търся ново, задавам си въпроси, отговорите на някои от които не бих искала да разбера, мислите ми преминават през най-ужасяващите мигове на миналото ми и стигат тук.
Тук - при дъждовните дни, неразгаданите копнежи, многото пътища, малкото правилни избори.
На последният ми изпит, ми зададоха въпрос какво е дилема. След като интерпретацията ми се оказа погрешна, ми разясниха, че при дилемата са налични много избори, но никой от тях не е добър. Иначе казано - задънена улица. Ами сега накъде?
Мирише ми на сълзи. Скоро и аз ще се изваля.

всичко е преходно

Ритмично отмервам секундите с поклащане на крака си. Отгръща се страница. Обичам мириса на хартията от старите книги. Момчето до мен се опитва да разбърка мислите си с Red Hot Chili Peppers. Туп туп. Тик так. Някой току що изпусна полета си. Стъпки. Следи в пясъка. Дъжд по покрива на нечий дом. Във въздуха се разнесе ароматът на миналото лято. Едва доловим полъх от малкото прозорче на автобуса. Момичето зад мен диша бавно и тежко. Кичурите от косата и достигат моето лице.
Улови ме чувството за живот, приел формата на френски филм. Лентата непрестанно се движи, лицата се сменят. Нали знаеш... Нотинг ластс форевър. Превръщаме се само в посивелите спомени на нечие съзнание. С доза късмет - и в причината за нечий ускорен пулс.
Аз търся. ти искаш. той не знае. тя бяга.                         вие вярвате. те лъжат.


                                                                         Ние умираме.
Малко.по.малко.
Само въздишка и животът...
                                                                     изтича.

Полюсите на магнита

Разкъсва всяка струна на душата ми, развълнуваната кожа не издържа под напора на горещата кръв, разбунтувала се от тихия му допир. Не знам дали от уискито или джазът в главата, но съзнанието все повече се оплита в нервите, чертаещи пътя към тайните кътчета на душата ми. Мъгливо ми е. Пред очите полумрак, в душата кръстопътища, по кожата отпечатъци. Забравям бързо вчера, само защото спомените от минали дни се връщат още по-натрапчиво. Горчи, като алкохолът по устните ми, но също толкова ефикасно лекува кървящите рани по жадното ми тяло. Разпилявам се и се връщам в себе си по-неоткрита от всякога. Някои желания носят разруха.
Само той ме изгражда и събаря хиляди пъти. Истината е, че никога не съм била резистентна на неговото притегляне.

дъги.

Парфюмът му се появява рязко, още преди мелодията от стъпките му да започне да звучи. Топлината на очите му прелива в слънчевите лъчи и озарява света в най-различни цветове. Ударите на сърцето приемат звука на всяко негово премигване. Появява се и изчезва също за толкова кратко, колкото и трапчинките от замечтаната усмивка... и светът отново оживява. В нереалност.
И пак е тук.

Спирки

Имам нужда от нова версия на образа в огледалото, понеже този вече го познавам твърде добре.
Времето ме кара да се чувствам стара, ненадеждна, безсмислена. Разрових се в себе си, за да разбера къде да отида, но се оказа по-трудно, отколкото си мислех.
Чувам едрите капки по асфалта, вдишвам дъжда и сякаш отново очаквам есента. Бягам, връщам се назад, обръщам нова страница в живота си, а през старите прозират мастилени петна, по които изчитам миналото.
Някъде измежду редовете прочетох за Щастие. Помня, че май съм го имала, някога, някъде... имах нещо. И бързах да получа още. Е, не стана, но нали когато се чувстваш като във филм, кървиш само, за да знаеш, че живееш?
Понякога мечтите и филмите от детството се връщат. И случват. Не винаги както сме очаквали или искали, но задължително по най-ироничен начин.
Не съм от тук, да. Аз съм само турист на тези свят, живот и време. Багажът винаги е с мен, книгата е отворена, за да напомня за това, което беше. И търся път, и място..търся вярната посока. Толкова много места съм напуснала...
Само от меланхолията не можах да избягам.

Завършеци

Не знам защо умираме, защо се раждаме, защо бързаме да бъдем или имаме нещо, когато самите ние сме по-преходни от дъждовете на лятото. От онези проливните, изливащи се, за да напомнят, че ги има, да направят огледало, в което слънчевите лъчи да се отразяват с целия си блясък. Толкова сме големи и реални, че ни няма.
Искам да имам, да бъда, когато съм тук за ден. Утре може да изчезна и всичките ми смисли ще се изгубят някъде из голямото пространство. Бях ли тук?
И разбирам, че любовта е една милионна от трепетите на сърцето ми. Не ми се умира, не ми се живее, но се рея някъде измежду реалностите. Животът има странни измерения. Лута те между смъртта, усмивките, сълзите, истина, фантазия... въпроси.
Продължавам да се питам защо? Накъде? Кога? Как? Дали? Кой? Кого?...
Имам, нямам, печеля и губя, и всичко това за стотна от секундата. Преходни сме, да. И ние, и времето. Трудно ми стана да определям къде започва и къде привършва всичко.
Толкова е относително.