разбирам (се)

какво да кажа
ако няма нищо

ако няма никой
в бъдеще време

каква да бъда
ако имам себе си

и никой друг
не чака пред вратата

мога ли да те обичам
ако тепърва уча се
на себереципрочност

ако не познавам
отражението

как очакваш
да се вглеждам

в две

Ако емоцията е тук,
а думите ги няма,
това броиш ли за поезия?
Значи пиша
теб.

Ноември, тази година.

Понякога, само понякога изглежда, че все още ме държиш на раменете си. Все още ме вдигаш от земята, лекуваш охлузените колене и не преподаваш грешките - прощаваш ги. Чакаш търпеливо да се върнат душа и материя, понеже толкова често ги губя и не можеш да познаеш мен в нея. Безсънните нощи прекарваш вместо мен, това ли е кръвта ти да живее в чуждо тяло? Две десетилетия и малко, ти все още си тук, а аз все по-често виждам теб в отраженията - не себе си.
Ще почакаш ли, ще спреш ли времето, за да не го усещам как изтича през ръцете ни?
Всеки двадесет и трети, не за себе си, за теб си мисля.

Имаше залези

над топло море през май

давехме се в тишината му

същото през август

под навъсените небеса

срещаше се с пясъка

и си отиваше

имаше вечери без сън

в които кръвта завираше

къде отиде свободата

да не мислим за утре

къде изчезна лятото

в което

бъдещето е мираж

Есените ми миришат на касис и дъждовна водa, на късно разплакани макове. Къде се губиш, когато се търсиш? Аз вървя по неотъпкани пътища, места, които само аз мога да видя, но някой ден, ако останеш, ще те взема със себе си. Ще видиш сивото на небето с други очи, ще се научиш да не следиш часовници, ще слушаш тишината и обещавам, ще я заобичаш повече от мен. Ще знаеш как да усещаш с длани вятъра, да ги провираш през студения пясък на морето през ноември и на въпреки ще ни е топло. Ако някога останеш, може би ще разбереш всичко непонятно досега, всичко в мен, което ти веднъж нарече особено.

Щастие

Веднъж, преди много години, ме питаха къде си търся смисъл. В щастието, отговорих.
И все още е така.

А ако можех да го опиша, щеше да е като да вършиш всичко което обичаш, без да тежи. Както когато те кара да чакаш следващата секунда, както когато утре не стига - просто не спираш днес. Когато те намери някога по пътя и се опита да те задържи, а ти не виждаш. То все остава, търпеливо чака да го преоткриеш и да му платиш.
Намери това, което обичаш и му позволи да те убие, каза Буковски веднъж.
Аз го оставям да ме убие бавно, свивайки сърцето, запълвайки три времена и цяла една паралелна вселена. То ми позволява да се скривам и изгубвам в нея всеки ден, топи ми снега в душата, а аз му плащам в реалността.