П(о)люсът

Само под разплакани небета, идват дните ми на промяна. Като домино се нареждат щастие и липса в едно, черно-бяла съм. Само сега има избор - от онези чиито последствия се влачат цяла година и я правят тежка за понасяне без малбек за вечеря. Затова пък отговорите отдавна не са двуцветни и измеренията на един и същи въпрос се променят многократно. В листа ми с един плюс и много минуси, положителното надделява. Несъразмерни са логиката и инстинктите, а щом контролът го няма в този дисбаланс, си задоволявам дивото.

Нещо трудно, но красиво в сивото започна, усещам.

и аз не обещавам

От много време плановете нямат значение, думите също. Много обещания се разпиляха
и не посмях да ги събирам - страх ме беше от повтаряне на една и съща история до безкрай, винаги бягам от този сценарий. Оттогава живея за себе си - петнадесетте минути слава на самотата. Толкова са се свили големите проблеми пред едно чисто бъдеще, просторно вакуумирано в сравнително малък живот, стига ми колкото спокойно да дишам. Всичко нужно е останало, докато другото някак само се изплъзна с времето и остана незабелязано. Нямам задължението да бъда нещо и все още съм тук.

не е добра идея ми стигна
за да го направя по моя начин

за да е различно
неприемливо
и да разбера

за черната дупка

между сърцето и разума
всепоглъщата
бездънна

не питам
защото не искам да знам
но искам само да опитам
за да мога да си тръгна
не с въпросителен
а с точка
иначе не зная как

На път съм, пристигам там, където винаги съм чакала себе си. Има още време до точката, но засега пускам бели платна в празни стаи, шаря и откривам простотата на величието (и величието на простотата). Щастлива съм отдавна (незабележимо, щастието ми все такова - тихо) - получавам всичко това, което не съм очаквала, но зная че искам. Така работи времето, разбрах, че не е нужно да чертаеш карти. То теб води, не обратното. Усещам различни вкусове от хора и места с различни пластове, различни цветове - все по-богати и наситени от предишните.
Добре направих, че се пуснах и приех, припомням си, и си благодаря.

да ме разтърси искам
нещо из основи
да ме построи наново
без уговорки
в три след полунощ
сладолед и звезди
тихото на улиците да зашие
от край до край
светлините им да забоде
само в моето съзнание
да ме провокира
и събуди
нещо
искам

Със септември искам да се прибера, не на мястото, а в усещането за ванилия и полу-празни стаи. Почистени от всеки товар на една цяла година, която твърде дълго е затваряла вратата след себе си. Есента ме връща към мен, значи съм вкъщи.