Балансов отчет

Дойде време за криви равносметки и балансов отчет. На минус съм, понеже ми е трудно да накарам живота да ми следва плановете, а обратното е някак неприемливо. Черно и бяло, животът не е в нюансите. Винаги съм била ръб, неудобна съм за съдбата, пречка съм и върша нещата наопаки. Двулицева съм станала - с цветната страна по пролет и сива есен в мрачни дни. В мен ли е проблемът?
Искам да се скрия в миша дупка, а се доказвам пред света. Аз коя бях, извинете. - казва Тея - и аз като нея. Искам да съм чуплива за някого, а все съм бетонът. Не мога повече да бъда опората.
Мисля си, ако някой реши да ме анализира, ще се хване за главата. Сама не се познавам вече, трябва да намеря свобода.

нядявам се никога да не е късно
да се науча да плувам
във всеки смисъл
и в живота
да ставам инерция
да се отдавам
на земното притегляне
по-често
движение срещу течението
защото трябва да се живее
наложително
да бързаш
да настигнеш
времето
то бяга.

Знаеш.

Шаблон ми е миналото по гърба. Всичко, което някога е оставало, съм превърнала в мастило и криле. Другото е незначително, дребнавото минава пред очите и се скрива зад дати. Ако вечер сме най-открити, то и към мен някъде има процеп, през който ще ти позволя да видиш, че мисля за теб. В 3am и някои утрини. Мисля си, че наистина нищо не ми е останало и аз така съм избрала. Така съм избягала - без картички, подобаващо сбогуване, без думи... само ключове съм запазила, от врати, които заключих в една прохладна вечер и най-вероятно ще останат затворени. Но съм го избрала, не защото искам, знаеш.
Не съжалявам, нищо че отвътре всичко ме гризе.
Сега вече вярвам, че всичко е било точно, достатъчно и истинско. Може би просто не навреме, а може и неписано, знам ли. Сега вече виждам колко хора срещнах за последните години порастване. И колко малко съм начертала върху себе си, за да съм сигурна, че ще продължа да вярвам, че остават. И остават, наистина. В три през нощта, миналото ми от тях е начертано.
Всичко което обичам, помня.

защо ме обичаш толкова?
предполагам те усещам
толкова
толкова силно
понякога си ярък цвят
друг път - белезникав отенък
на мен
и всичките ми липси
са по теб полепнали
на теб мириша
топла и розова съм
когато съм себе си
а очите ти
на рамото ми легнали
сънуват миналонезабравимо
честно
не знам защо
и не трябва
знам че си тук.

3D

Гугъл стрийт вече ми показва спомените. Зуум на макс и те стяга сърдечният мускул, чудиш се кога измина толкова време от последните думи с хора, чиито лица, полъх и присъствие те теглят като магнит. Не, мерси, помня и без техника. Без звук и без 3D. Затова пък, картината е ясна, сякаш беше вчера. Вчера седях на ограда и тухлите рисуваха по кожата ми песъчинки, играех с деца, вчера си правих слънчеви зайци, прибирах се боса в три през нощта, претърсих плажа като луда, тръпнех от обич по покриви, вчера ме прегърна, не днес. Днес всичко е нямо кино, но все така ме жегва отвътре, все така умират пеперуди и се ражда носталгия.
Обзалагам се, че познаваш чувството на несигурност - искаш и не искаш да гледаш. Искаш и не искаш да помниш. Хубавото е, че ние, хората, обичаме да се самоизмъчваме със спомени. Да не ти пука, че някой те следи. Отваряш прашасал албум и търсиш по улици.

Започнала съм бързо да се отегчавам. А може би просто не съм искала да го призная пред себе си преди. Разбирам, че ме е страх да си казвам истината в очите точно толкова, колкото обичам да я казвам на другите. Смела съм иначе. Ако бях и толкова свободна, щях да съм друга. Може би затова сама се оковавам и чертая. Чертая си цели по салфетки - някога останали подложки от мокачино с лешници, където разни стрелки тичат по грапавата повърхност и се сливат с финала. Мисля си, ако бях свободна, нямаше да е така. Денят ми можеше да започне в някой полуразрушен мотел, близо до безкрайна магистрала. Можеше да съм вечният пътешественик, да работя backstage, крупие, ''екзотична танцьорка''... не, крупие съм била, значи нещо различно. Миналата година щях да съм в Гърция, кожата ми да мирише на зехтин и портокали, а тази - в някоя пустиня, с горещо кафе и дрехи до петите. Боса по горещ пясък и през високи скали. И зеленото на Шотландия трябва да се види щом ще имам време. Всички ще са неизследвани... ще съм непозната. Виждала съм най-красивите, розови, морски изгреви, след дълга нощ, най-високите сгради, дворци, бягала съм в лавандулови полета, докосвала съм водопади, опитала съм много, обичали са ме и съм обичала, на дим и свещи, живее ми се още по-свободно от преди.
После сама се спирам и благодаря, че нямам пълна свобода. Благодаря, че имам за какво да се държа и отегчавам, има в името на какво да съм или да не съм една или друга. И се радвам, че никой не е на мое място, аз не съм на ничие. На мястото съм си.
Обичам си веригите. Задължняла съм за повече от един живот, изплащам и се радвам, че има кой да взима мен, с лихвите. Че някой ме очаква, непроменена и не-бягаща. Някой се опира на моето рамо и е моите окови.
Затова не съм различна.
И не искам свобода.