- Знаеш ли, много неща ми е трудно да разбера. - въздъхна тя, взирайки се в разголените клони на дърветата. - Не мога да проумея някакви съвсем дребни детайли, които май са ми изградили живота.
- Какво имаш предвид?
- Ами, да вземем например хората които си тръгват по някое време. Не онези, случайните, а по-скоро истинските. Не разбирам защо понякога дори без да се опитвам, те намират път и ме срещат отново, просто така, за едно здрасти и се разминаваме. Понякога дори свеждам поглед, за да не ме видят. Не че не ги обичам или не ми липсват... по-скоро ме е страх да разбера какви са след мен. - Двете продължаваха да вървят по безкрайна алея, преминавайки неусетно от левия към десния край и обратно, като от време на време вдишваха дълбоко, сякаш да поемат от натежалия морски въздух и да го запазят за по-дълго. Въпросите й напираха да бъдат изказани, нищо, че добре разбираше как липсата на отговори е закономерност. След прекъсване, сякаш за да обмисли, тя продължи - Не разбирам защо просто от нищото, точно както се появяват тези хора, изскачат и спомени, които никога не си знаел, че имаш. Като последните дни на лятото, когато беше на осем или оранжевите залези, прошарени от клоните на есенни дървета през септември. Защо си спомняш как стоеше под нечий прозорец и чакаше някой да ти отключи входната врата? Не е ли безполезно? Защо изживяваш всички тези малки моменти наново, дори да знаеш, че никога не са били и няма да бъдат от решаващо значение в живота ти?
Големите мигове, виж, са друго нещо. Ето, например, първият учебен ден... ама съвсем първият! - Доуточни, спря се до една пейка, отвори съвсем нова кутия цигари, извади две, след което я прибра и ръцете й започнаха да ровят из джобовете за някоя забравена запалка. Намери една, прикри пламъка с ръка, запали цигарата и продължи да говори. - Или пък денят, в който срещна за пръв път този, когото не си и мислила, че ще обичаш. Или още по-добре - първият път, когато разбра, че наистина обичаш.
- Има ли точен момент?
- Има, разбира се. Удря те изведнъж и още преди да се свестиш, знаеш, че е неизбежно. Не можеш просто да поискаш да спреш... Но за друго говорех. Това са големи събития, неща, които ясно си спомняш, защото са сложили един голям X и са маркирали мястото, на което си се спряла в момента. Просто не разбирам как малките спомени и странности си провират път измежду всички тези гигантски събития и преди да се усетиш, си преполовил живота и изпитваш крайна носталгия дори за най-малкото нещо. И си задаваш може би странни въпроси, но не можеш и от тях да избягаш. Започваш състезание с живота, докато не разбереш, че той теб е подгонил. И бягаш възможно най-бързо, и взимаш целия багаж, който можеш да побереш на гърба си, докато не се умориш, не се предадеш и не разбереш, че си останал без нищо. Само по спомени и думи.
А защо са? И това ли е трябвало да бъде изобщо? Не мога да спра да мисля за изборите и смисълът, който им придаваме. И ако можех да контролирам спомените си, не зная дали бих избрала да ги връщам толкова ярки. Защото са лишени от смисъл, но пък препълнени с чувство. Питам се къде съм и защо, толкова.
