От детството ясно си спомням много неща, но най-често се сещам за дядо. ''Не се обичахме''... по-скоро все се сдърпвахме за нещо, обикновено беше кой какво ще гледа. Анимациите надделяваха с много рев и тръшкане, разбира се. Какво би казал за човека, в когото се превърнах сега? Гледам същите новини, които обичаше да гледа и следя политиката, пия вино от гроздето, което той отглеждаше, най-сигурна се чувствам в къщата, която той е строил някога. Навивам често неговия джобен часовник, за да ме приспива, както той някога правеше. Единственото нещо, което поисках да взема от детството си. Тежък, с верижка и гравирани вълци в гора. Стар е колкото целия ми свят. Цяла една ера от живота ми започва и свършва между ритмично движещите се стрелки.
Малко са нещата, от които ми се плаче. Но мисълта, че може би, след всичките невинни, детски грешки, не знаеше колко го обичах, е една от тях.Защото дядовците са като бащите, просто деца на по-друго време и хора, които нямат нуждата да разкриват чувствата си. И до последно не знаеш какво изпитват... докато не те погледнат и не сложат тежката си ръка на малкото ти рамо, докато не кажат, че всичко
ще бъде наред.
