Ноември

Има нещо различно в средата на ноември. Когато небето си изплаква очите върху голите клони на дърветата, когато листата целуват бавно земята и времето спира в късен следобед. Ноември е дим от комините, ауспуси и кестени. Разходките никога не стигат, просто искаш да свързваш с тънки червени конци краищата на един безкраен град, в който хората се губят, незначими в сиво-жълтия фон на света. Прозорците светят през дантелени завеси, свещи се палят, пух се разстила, а на масата касис и чай. 

Висока влажност на въздуха, сух и топъл дом, дъжд из ведро...

Най-моят месец е, през ноември съм аз.

Какво ти казват?

Не разбирам защо на хората им е толкова лесно да изричат всички важни думи. Как се казва всичко, независимо след месец, два или след няколко години?
Не е ли по-лесно да дадеш каквото имаш, да взимаш нужното, да си цял в нечия друга кожа, напълно нямо. Неми са ми спомените, не казвам хубавите - само такива имам, дори и онези, от които физически ме заболява. Не знам как да изговоря това, което чувствам, не съжалявам, че не съм го казвала... нищо не пропуснах да ти кажа. Просто защото колкото и чужди изречения да чуваш, от онези баналните и протъркани по множество сърца, преди да стигнат твоето, не значат нищо. Нула са, защото са повтаряни до абсолютната безкрайност. Обменната валута на истинското не са думите.
А мълчанието, виж, е друго нещо.

(#просто да знам)

''Каза ми, че вярва, че само на теб може да повери живота си. Това, което искам да разбереш е, че понякога най-важните неща остават неизказани, дори прикрити, под един небрежен разговор или отдавна удавена връзка. Това не значи, че ги няма и рано или късно, бедствията ги изваждат на повърхността.''

                                              Нямам чувството, че съм направила нещо, за да събудя подобно отношение. Но знам, че е вярно.
Още повече знам, че повече от всякога имам нужда от бедствие...

(#чесъмнужна)

Inside my box

Аз съм от тези, които мислят в кутийката. Навън не мога и не искам.
Законите ме карат да се чувствам комфортно, давам сто процента, никога +1.
Нямам +1, защо да спазвам правилото?
 Кутията ми, затова пък е просторна.
Безкрайност съм, сама се разтягам до собствените си разбирания за предел. Плаша се понякога как се научих да създавам ефекта на доминото и въпреки това, да запазя честността. Как думите изречени вчера, контролират нечии неосъзнати мисли днес.
Глупаво е да не се възползваш от шансовете, които тактиката ти предоставя, щом действаш сякаш стъпваш върху шахматна дъска - мислиш с два хода напред. Всяко действие е във война с логиката, когато не подлежи на пространствен и времеви анализ, така си мисля.

 Ненормалното е разтегливо и замъглено понятие, доказвам си го всеки ден.

Physical Liaison

за това което пропускаш да предложиш
плащаш
със съжаление
и промяна
а тя е бумеранг
в порочен кръг на нещо
никога откривано
но отдавна изгубено
ако можех да намеря
синоним на константа
щеше да си
ти

старите рани

Пита ме дали някога отминава. Учиш се да живееш с отворени рани, казвам. Големите дори не зарастват, сам си слагаш солта.
Коя съм аз, за да преподавам подобни уроци? Сама не запомних нищо от своя и никакви оценки, никакви грешки не ме спряха да се състезавам със себе си. Падам хиляди пъти, толкова рани, от едно и също състезание. Прощавам(си). Ставам, бягам отново.
Финална линия няма,
само лента, с която да върна назад
стари охлузвания в бъдеще време.