когато написани думи
жегват повече
от някога изричани
и моите не значат нищо вече
когато извинения не ме лекуват
и всички оставени рани
се разширяват
а не зарастват
конвулсиите на сърцето ми
са само симптом
от нелечима болест
искам да те спра
лекарство
няма
няма

Лесният начин

Най-голямата критика на родителите ми - правя нещата все по трудния начин.
Пътища колкото искаш.
Има едни думи, които често ми отекват в съзнанието с цел да се успокоя: "Всичко това, ще има ли значение след година?''. Като си го кажеш олеква. Поне при нормалните(?) хора, но не и за мен. Не защото възприемам всичко тежко, а по-скоро, защото не мога да деля ситуациите и решенията в живота си на значими и незначими. Нито пък се научих да следвам пътя на логиката и улеснението. Укорявам сама себе си понякога, но остана безрезултатно.
После в съзнанието ми се намества мисълта, че ако можех да дам резюме за всичко, което съм научила досега, то би било, че лесният път далеч не е правилният за мен.
 Независимо дали просто късметът ти се усмихва или винаги получаваш всичко, което поискаш - не си струва. Ако има два варианта, с един и същи изход накрая, винаги избирам по-трудния. И знам, че можех да стигна до мястото, където съм сега, с далеч по-малко усилия и плач, нещо за което продължават да ме критикуват.
Но знам също, че човекът, който би достигнал по-лесно, всъщност нямаше да съм аз. Щеше да е кух и кристален образ на нещо обезсмислено и никога ненаранено.
Така разбирам, че заслужавам всичко, което съм постигнала и имам. Не, че съм на Еверест, но може някой ден и там да бъда.
Знам само, че ще избера по-дългия маршрут.

Нежности привечер

Стъпките й отекваха през пустите тунели на метрото. Твърде много погледи беше насъбрала докато успее да се скрие от тълпата пред входа. Светлините се отразяваха в малките, цветни, керамични плочици по извитите стени, в далечината се чуваше китарата на поредния музикант под земята. Тя реши да забави крачка, за да чуе всичко, нищо че ставаше все по-студено. Вятърът там е като отдавна чакана прегръдка - пронизващ тялото, но галещ миглите и сетивата. Обичаше да го усеща всяка вечер, дори когато бонбонените й обувки припомняха на стъпалата й колко дълъг ден е имала. А и нямаше за кого да бърза, в старата къща беше студено. Усмихна се на човека с китарата и продължи напред...
Помисли си, че на него му е също толкова самотно, за да е там и да пее на притъпените чувства на непознатите. И нямаше значение дали го чуват. Защото в крайна сметка, всичките си песни посвещаваме на някого. Дори и него да го няма, за да ги превърне в смисъл и целувки. 

не разбирам себе си,
но ми е толкова лесно да наблюдавам другите
детектор съм станала
за отминали животи
кой ще оспори,
че анархията е просто
акумулирали норми в инверсия
и че резистентността на чувствата
идва от техен излишък в минало време
задават ми въпроси
когато вече зная моите,
последвали от даден отговор преди това
разчитам лъжата
точно когато
най-много искам да й повярвам
три крачки напред съм
разбирам
всичко
само
не
и
себе си.

Декември отново наближава

Спомням си дългите, студени зими, когато бях едва на десет(може и по-малко) и всеки декември се качвах в една и съща сиво-синя кола, която потегляше на запад. Обикновено тръгвахме в пет или шест сутринта - нещо което продължавам да обичам да правя, въпреки да е лишено от всякаква логика за нормалните хора. Пътят беше заледен в повечето участъци, а снегът отстрани пречеше да виждам по-далеч от няколко метра. Винаги бях на задната седалка, завита с поне три палта и в опитите си да не ми прилошее за Н-ти път, измислях различни игри. Най-често просто дъхът ми срещаше замръзналото стъкло, а после с пръсти рисувах усмивки. Леля ми винаги се настаняваше отпред, като през по-малко от час белеше мандарини и се обръщаше, за да ми подаде една. Казваше, че не може да пътуваш без храна и после сменяше песните според това дали помни текста, понеже обичаше да пее по време на път.  Броях всяка оставаща минута, докато пристигнем(както, впрочем, досега правя) и си представях какво би било да посетя всички градове, покрай които минаваме.
Спомените ми от тези зимни начала са бели и топли. Още тогава си мислех, как след години това ще е едно от нещата, за които ще се сещам, когато декември наближава.
Ами, ето че идва. Още месец и е поредната зима, която обаче със всяка изминала година ми напомня все по-малко за детството и замръзналия път. Днес не мога да си позволя подобно пътешествие, поради безкрайната липса на време, нито ще чакам подаръци за Коледа или ще видя снежна зима. От онази, с двуметровите преспи и мирисът на боров мед.
Не ме мразете, но порастването се оказа неприятно.

Би било хубаво, но...

трудно ми е да дам шанс на нещо фалшиво
нещо насила...
трудно е да заобичам всичко което имам
а в това било щастието казват
дали?
защо си мисля
че е истинско само когато
всяко неудобно мълчание помежду ни
се запълва с мисли за другия
а не е празно и кухо
когато прегръдките са далеч по-сладки
от всички целувки
раздадени под завивките
и ръцете си пасват
повече от телата
и очите говорят по-смислено
когато коленете омекват наистина
и пръсти изтръпват
всеки нерв ми казва че ми е студено
не съм безчувствена към песните
знам какво ще се превърне в спомен
още докато го правим
тогава е друго
(беше)
а сега
теб
не мога
не мога
да те обичам
...а така ми се иска.