I'm a sinner

Обичам всеки свой избор,
но всеки избор е грешка.
Просто малкият роб на голямото ми его се обажда. Съгрешил е пред закони, които сама съм му създала. И без значение жалко ли е или пък възвишено, най-тайните му желания все още разяждат мислите преди съня.
Все още слушам до болка протритите ритми на някои песни и все още забивам карфиците на болезнени спомени в кожата.
Явно не мога да пусна това, което съм нямала, нищо че пред очите си имам повече.
Животът ми се предлага в легла, в различни форми, в чаши за вино, свобода и безкрайни улици, но на мен някак не ми стига.
Зависима съм, имам си други пороци, от които мислите ми така и не избягаха.

Baker Street

Живея до Baker street.
Това, ако си лондончанин, ще ти се стори странно, дори абсурдно, понеже тук всичко е безбожно скъпо. Около двайсет крачки след метростанцията започват километрични опашки, които ти пречат да видиш какво става няколко метра напред. Всъщност това са чакащите посетители на музей с восъчни фигури. Счита се за атракция, нищо че за мен продължава да е безинтересно. Улицата започва с Pizza Express и продължава в същия дух на ресторанти, заведения за бързо хранене и тук-там някоя банка или аптека. Тук всеки бърза и нищо не е навреме.
Влаковете на метрото са през 2-3 минути, но всички се качват в първия, защото... ами, няма време.
Живея до Baker street. Аз не виждам това място така.
Просто защото слънце има само сутрин, а после малко по малко се струпват дъждовни облаци над покривите и в четири започва да вали. В най-близкия магазин, човекът от охраната ме поздравява на влизане, а като си тръгвам, винаги ми пожелава хубав ден. И наистина го мисли.
Чувам звънеца на училището отсреща на всеки 40 минути и всъщност това е нещото, което най-често ме събужда. Достатъчни са ми 15 минути, за да стигна до Regent's Park, място, което не мисля, че съм способна да опиша. Защото думите спират на входа, пред оградите от ковано желязо.
В малките улички наоколо са скрити антикварни магазини, квартални пъбове, малки салони за красота и книжарници, в които можеш да си купиш старо издание на "Разум и чувства", Джейн Остин за един паунд. Слухът ти долавя и най-нежните тонове на британски акцент, а полъхът от движението на хората, винаги оставя аромат на Ърл Грей след себе си.
Времето не се разделя тук, защото никой не спи. По тъмно те посреща тестостерон изпълнен с рок в себе си... чака някое момиче, заглежда се във всяко идващо такси. Пак тълпа от хора, нищо че отдавна мина полунощ. Вървя боса, защото новите ми обувки не ме обичат, но никой не забелязва това. Можеш да си всеки и всичко...
Биг Бен е просто кула. Мостовете, дворецът, постоянните круизи с корабчета по реката, телефонните кабини... не това е Лондон.
Лондон е следобедните часове, ароматът на кафе и кифлички, десетте различни езика, които ще чуеш в рамките на десет минути.
Влюбвам се в града.

Снимката е от днес, а мястото е Greenwich Park, Южен Лондон.

С всичките си сетива

В социалната мрежа е пълно с хора, които отбелязват по разни карти къде са. Винаги съм изпитвала страх да прекъсвам момента, за да записвам, да забождам карфици по карти, да вмятам коментар... винаги съм се страхувала да отместя поглед. Защото си мисля, важно е да потъваш в момента. Да се давиш в него, докато не те задуши с красотата си.

А после пилей думи колкото искаш...

Ще разсипя малко и тук за перфектните мигове.

Небето плачеше над Лондон, както винаги, докато аз го гледах, скрита в сладкарница, където се лееше джаз и горещо кафе по обяд. Сетивата са странно нещо - когато едно проработи, всички други мълчат. Затова и думите бяха заглушени от кадифените стъпки на страхотни костюмирани мъже, блясъкът на витрините, топлината на дървесни цветове, контрастиращи със сивото навън, изписаните с тебешир табели, които се разтичаха.

Съвсем бавно се разнесе аромат на топли кроасани и онези парфюми, които си тръгват заедно с теб на сутринта. Усещаше се полъхът на всяко движение, топлата пара на машините, която обгръщаше въздуха, тежестта на стъпките по дървения под, чуваше се всеки удар на малките лъжички в чашите, топенето на захарта...
Върна се зрението - сваляне на шапки, шлифери, погледи към часовниците, които прецизно отмерваха всяка свободна минута, танц на класическата красота.

После пак пристъпи ароматът, но този на излял се дъжд, когато отворих вратата на излизане. Студът настигна кожата под дрехите, изтръпнах за секунди...

това се помни цял живот.

Онези години

Мразя тази песен, наистина.
Но ми напомня на онези бонбони със странен вкус на кафе и карамел. На миналото, утаено на дъното на чашите и праха по книжните рафтове... няма го. Избяга с велурените си ботуши, дъждовно-кафявите есени и виенските сладкарници, където тортите винаги имаха прекалено много шоколад и ядки.
От най-лошите си години, това е най-хубавото, което помня.
Колко е жалко, че не можем да се връщаме, ей така, само за мъничко и да усетим аромата на "онова време".
Кое е "онова време" за теб?

просто разказ

Връщам се от парти. Тук тези неща приключват рано, най-късно в три, докато все още можеш да вървиш в почти права линия.
Всичко е различно,да. Изсипва се дъжд, който продължава с часове, а по улиците се разхождат момичета с по-къси поли от онези летните, които носеха преди седмица. Продължава да вали, дори тридесет минути след като чакам пред станцията на метрото, а отвън един бездомен мъж се настанява под навеса на спирката. Минават студенти, остават, за да се запознаят с него(и това е нормално), питат го откъде е, задълбочават разговора си, докато не стане толкова личен, че да не мога да го чуя. Тук много хора всъщност са от улицата и домът им се ограничава до прозорец на някой магазин или пейка на спирката, сякаш ''така е прието''.
Английският алкохол е слаб или аз ставам все по-резистентна към водката с лед... равносметката е три телефонни номера и два интересни разговора, с перспектива за продължение. Но не това е важно.
В равносметката ми има
галантност,
решителност,
внимание,
интерес,
но все пак...
Тръгнах си сравнително рано, защото ме обзе неистово желание за чай, топли чорапи и книга в ръцете посред нощ. Обещала съм си да съм по-благосклонна към интуицията си, тук всички са така, та не можех просто да я пренебрегна..
По пътя назад имаше достатъчно усмивки, за да се прибера доволна от тази вечер. Стаята бързо се стопли, водата завря, а препечените филийки станаха умерено-златни.
Толкова е друго.
Паля кокосова свещ и съм вкъщи.
За пръв път от много време, си върнах осезанието за дом и принадлежност.
И за пръв път в живота си
съм аз.

Не съм търпение

Викат ми търпение,
така разбирам, че не ме познават.
Аз не съм нищо по-различно от кълбо нерви, предразсъдъци и припряност. Нищо, че винаги съм искала да съм момиче с кристална кожа и бледи бузи, изтъкана цялата от премереност и такт.
Не съм от момичетата, които си свалят шаловете, когато им е некомфортно и ги пускат в огромна чанта с принт от рози, не съм такава. Не следя часовниците и вечно се долавям да притичвам през метрото, вечно закъснявам. Само с три минути, но е вече късно.
Всичко винаги започнало е без мен.
Очите ми не са в тълпата, нито в пътя, не са обърнати към този свят...
Не съм есенция, по-скоро нотка, послевкус, усетен чак накрая - жасмин или пачули, може чаено дърво. Не съм важна. Маникюрът ми не е в тон, а е винаги розово-червено до бордо. Излющен от собствените ми зъби и нетърпение. Не съм прилична, татуирана съм, придърпвам си полата и обувките ми правят рани. Излизам от чужди легла преди изгрев, без да се сбогувам.
Не съм за пример и не съм търпение.
По това разбирам, че не ме познават.