Корени

Ако ще мога да науча децата си на нещо
(аз самата все още откривам света)
ще е, че имаме корени
и само те не се променят с времето.
Сега разбирам -
впити са в земята,
по която така рядко съм стъпвала
(един-два пъти боса).
Корени, които виждам в зеленото на очите си
и естествено русото на косата.
Били сме на изчезване, казват.
Аз съм оригинал.
И музиката в тялото мога да чуя,
и меките удари от твърд алкохол.
Касис по устните си усещам нощем,
по същото време мога да викам навън
само по свян.
В кръвта ми тече империя,
даже днес да избягам,
утре се връщам назад.

Ако можех

Ако можех да се побера в собствените си мисли,
     да се скрия в пашкул,
         да се завия,
            да ме няма,
може би щях да си дам повече време да бъда добра.
Но не мога.
Затова искам изпълнени обещания,
изисквам всичко
от другите
от мен,
очаквам точност
до олимпийската стотна,
защото не само участието е важно...
...нали...

Фениксът на гърба ми говори, че не съм доволна от това което съм. В постоянно търсене съм на нещо различно, нещо по-добро. Искам златен медал за update. Защото ако има  нещо, което със сигурност съм наследила, то е критиката към себе си.
А баща ми предпочита стените в хола цветни - бялото е демоде. Бялото плаши. И аз се плаша от стереотипи, и това съм наследила.
Виждам, че съм огледален образ само донякъде. После започвам да съм себе си. Да правя свои грешки и да удрям на камък след знаците за внимание. Честна ще съм - не знам какво правя. Но го правя толкова умело, че сама се вдъхновявам за прераждане.

черната кутия

по пожълтялата хартия
по мириса на прах
разбирам че си тръгвам
трафикът
трафикът на думите само
е така труден за изхвърляне
задръстване от минало
и смог по дрехите
тежат на крехкото ми рамо
в очите стават
на горчива вода
трябва да изхвърля всичко
само тесни четири стени оставям
а помежду им
остарели думи и писма
се превръщат в черна кутия
на минал живот
аз изгарям
с нея
сърцето ми
в картонена кутия
побира само слабостта

A thousand splendid suns

Измежду мъглата на виелиците, все още виждам парченца разпилени спомени. Едно по едно се забиват в разширените зеници. Айсберг съм за твоя Титаник, врязваш се в мен почти нарочно. Заличавам всяка следа, но отново те има. Чакаш да отмине бурята и пак изгряваш успоредно със слънцата, към които си насочвам арбалета. Къде беше?
С хиляда и петия ми изгрев се връщаш.
Сън си.
Не искам да свърши, не искам да знаеш,
че те сънувах тайно,

докато хиляда и петте ми луни
спяха.

 - Дори не те познавам, не се опитвай...
  - Ами, тогава да се представя.  
  - Нищо лично, уморих се от запознанства.