От думите на моите родители,
научих през годините, че
никой не заслужава компромисите ми повече от самата мен
и в повечето случаи, това, което ме тревожи,
ще попречи за минутка на равномерния пулс на сърцето ми,
но ще отмине, така, че има ли смисъл?
Казваха ми, че не всичко е черно-бяло,
че не бива да бързам, защото все се изгарям със супата
и винаги ще е по-вкусна утре.
И знаели, че съм малко непохватна,
но за сметка на това, знам как тайничко да заличавам следите си.
Разбирала съм всичко с дума или само с поглед,
затова нямало нужда да повтарят,
даже и сега.
Научиха ме(може малко късно), че нищо не знам.
Утре може да е друго, другаде с друг.
И ако обичаш не виждаш ясно,
но пък и да видиш, няма да промениш усещането си.
Защото сърцето не спира, независимо колко рани са му отваряли
и след поредната, някой ден умът се намесва.
Казваха, че все ще съм
"вече голяма за нещо"
и е така всеки ден.
Затова днес съм достатъчно голяма,
за да мога и сама
да решавам
къде ще падна
и кога пак ще ме вдигнат
с нов урок,
и "няма нищо, ще мине",
защото никога няма да бъда
достатъчно голяма,
за да съм без тях.

Трудно ми е

да се радвам на живота без да полагам усилие да го насоча. И някак късно разбрах, че не мога да избягам от себе си.
Затова поне ще опитам да се приема.

Време ми е

Време е да си отида от моето така наречено всичко, от стъкленицата сапунени мехури, от клишетата, наложени като шаблони върху стените на всичките ми къщи. Време ми е да пътувам, за да намеря нещо мое. Време е за дом в м.р., ед. ч.,

единствен смисъл.

Илюзиите над всичко

Тялото ми се бунтува и искам да го чуя, а не мога. Правя отчаяни опити да намеря баланс(чуждо е за мен), но явно съм пъзел за себе си толкова, колкото съм и за другите. Усещам с всяка фибра как тези дни минават на slow motion, стоп, пауза. После право напред, с всички сили да докажа, че съм кълбо от атомна енергия. Прицелвам се в стените си, използвам лък и всичките стрели, които нося на гърба си. (Затова ли все нещо ми тежи?)
Правя всичко на решето, нали съм стрелец, не уцелвам - просто отивам и рисувам идеалната окръжност около стрелите си. Ето, всичко е наред... така си мисля. Нищо, че другите подлагат на съмнение същността ми. Затрупват ме с въпроси, опитват се да ме накарат да мисля. Аз не мисля - аз действам. Аз съм аз.
Това има ли логика изобщо? 'Щото моята е желязна, ще ви кажа, че има.
И оставам без коментар относно собствените ми решения. Може да нямам план за следващите 20 години, но имам мишена. Красива и кръгла. Блестяща, със стрела забола цяло съзвездие по средата. Моя си. Където съм улучила целта, независимо как.
Затова без коментар. А значи и без въпроси...
моля.

Така, както те няма

Не съм си помисляла,
че няма да те има
за ден,
два
или пък вечност.
Нали даже така,
както те няма,
ми оскубваш перата,
не мога да летя.
И както те няма,
дърпаш люспа по люспа
от рибешката ми опашка,
за да не се науча да плувам,
да не избягам с течението
в открито море.
По-дълбоки води
от тези, в които с теб се давим,
да няма.
Както те няма,
си ловецът за Снежанка -
забождаш нож в сърцето,
изтръгваш го докато бие,
за да ми докажеш, че живея,
даже така,
както те няма.

Да блогуваш

(може и без пилци:)
е като диагноза. Обсебват те изрази, мотаят се в мислите и нарушават съня ти в три през нощта. Не те пускат, докато не изкараш и най-грозното на показ, докато не започнеш да пишеш.
Понякога се чудя кой се крие зад стената с думи, чия маска не мога да сваля и дали не ме наблюдава отсреща докато го прочитам. Представям си всеки, когото срещам, как пише. Дали съседът отгоре не излива целия си екстаз в думи, измисляйки си герои(имената и лицата са случайни - нищо общо с действителността, нали)? Само дето действително, жена му вика с котките по цяла вечер(да им завидиш), така че защо са им написани истории... Дали жената от магазинчето долу, си има кулинарен блог и твори до безкрайност, до добре изглеждаща златиста кора? Как ще звучат мислите на колегата, който ме поздравява рано сутринта? Разпръснати мисли по пода събирам, предавам по въздушно-капков път, дано не е заразно.
Но не всеки трябва да пише,
то е въпрос на избор, мисли и на това, дали имаш да кажеш нещо(на себе си).
Повтарям - не всеки трябва да пише,
точно както не всеки
(трябва да)ме чете.
По-важно е да разбираш.