Като за раздяла

На прибиране през прозореца на такситата си виждам всичките истории, които светът пропуска да отбележи. От онези истории, които не можеш да разкажеш, просто защото не намираш думите. И дори да успееш да сглобиш едно-две изречения, отрупани с препинателни знаци и възклицателен тон, знаеш, че ю сък, когато става въпрос за магията на малките моменти.
Жена плаче на чуждо рамо. Като за раздяла. Като за онова последно "сбогом" сякаш някой си отива, без право на обжалване. Като за смърт. Ръцете й се впили в ризата му, очите й по-сини от всякога - сълзите ги избистрили. Ръцете му по косата й, се движат успокоително надолу, като приспивна песен с обезболяващ ефект. Сбръчква чело, притаява дъх и настъпва пикът на болката. И това ще отмине...
Секунда, поглед настрани и вече ги няма.
Мисля си,
щом така светът побира цялата болка в утробата си, взима си хапче "време" и се лекува,
ще мога и аз.

кой би предположил?

Искам малка къща с голяма библиотека. С много рафтове, порцелан и цветя.
Ако може да е есен, да прииждат облаци с цвят на гранит и зеленото на листата, да е по-зелено от всякога. Искам прах по кашони и чувство за дом. Може да има огромни прозорци, няма значение, че е тясно пространство, искам завеси с цветя и завивки за дъждовните дни на Лондон. После книга, какао и никой пред прага ми.
С толкова плаващи пясъци под краката си, изпуснах и хората в тях, всички спомени малко по малко изчезват. Не помня как да хващам чужди ръце, дори когато ме молят. Не оставям следи... само люляковото по стените, стъклото, роклите разпръснати по пода, всичко ще зарежа тук, където и без това не съм със съзнанието си.
Просто искам да си спомня, че има мое, някъде другаде чака, чака до моето аз, защото наесен всичко изхвърлям както е било и вече ще ме няма.
Предполагам, традициите ни подготвят за бъдещето.

cold stream

Искам,
трябва
някой да ме излекува от всичко, което ме дави. Всичко, което дърпа тялото ми навътре е това мъртво течение, тръгнах без спасителен пояс и лодки в открито море. Съблякох вече всичките си кожи, костите не мога - те са здрави, то и тях повлече в неизвестното. Нищо не остава, когато потъвам, заглъхналите писъци на птиците са последен звук. Търся лек за себе си - сладост за солта. Не знам къде съм,
искам,
трябва

някой да ме намери.

всичко отминава

Тръгвам си
и днес приключи
и това премина
нали то всичко отминава
и ти ще отминеш
ще те изваля
ще прегърмя
ще прокървя
солта от раните ще ближа
и пак ще те изтрия
нали и днес отмина
всичко лошо
даже и умората
и тя изчезва в края на деня
и злото
парченце по парченце яд
всички възклицания
се скриват
нали ще си отивам
у дома
където вече свикнах
че няма да те има

Ще ме запомниш.

Вървя по ръба на собствените си граници,

виждам призраци, спиращи сърцето.

Стоп.

секунда мълчание, липса на въздух, сковах се.

Не, грешка. Припознах се.

И ми се искаше да видиш нещата по различен начин,

от моята страна, може би.

Жалко

за парфюмът ми, който остава след всяка друга

за отпечатъците по съзнанието ти,

за движенията, замъгляващи го,

за изпуснатите думи,

незабелязани в петолинията на някоя песен.

Ще ме запомниш, знам.

Жалко, че ни няма,

че не сме.

Понеже на теория сме приказка,

а на практика - финал.

не мога да чакам

Жегата е търпима докато
един по един
листите от календара падат
победих ги
с обич към късно лято
плаж само под купести облаци
и обилни валежи
нервно потропване със стъпалата
никога не съм била добра в търпението
затова винаги се изгарям
винаги падам
ожулвам и последното здраво място на коляното
късам новите дрехи
цапам се със сладоледи
не мога да чакам
но ще търпя още малко
защото всичко понасям
докато листите падат
и чакам, тихо повтарям
ела септември.