Малко София

Малко София има тук. Малко България.
И не знам къде сме - повече на изток или на запад. Някъде из дните ни Балканите са се преплели с амбицията на капитализма и напредъка на времето. София е тайна, скрита от очите на тези, които все нямат време да я разкрият. Сега, когато съм изживяла мечтата до толкова, че съм я оставила за едно по-далечно бъдеще, когато е боляло и преболяло, си мисля, че ще ми липсва. Не само градът, но и кръвта му - типичното българско време, начинът на живот, изтока. България не знае къде е (все още). А може би завинаги ще си остане "пътя между Изтока и Запада, Европа и Азия". България седи и чака. А в това си безкрайно очакване е някак прелестна, тъжно-привлекателна, чак не ти се иска да я променяш. Толкова стара е, че оставя вкус на сладкото от смокини и билковият чай от детството.
Бягам, защото ме е страх да остана. Но не ме е страх да усещам вкуса.
Искам да не ме е страх и да се върна.
А междувременно ще помня всичко това.

Видеото намерих тук.

Защо все с лошо поглеждаш? -
ме пита
а зад тъмното - бял страх
целогодишно,
умножено по двадесет,
вали и трупа преспи
насред пролет
пада нежно, тихо,
задушава всеки опит
да завърша с точка
слага въпросителен
и гони всички чужди погледи
насочени към мен с добро
всичко е стени,
прегради,
а очите казват,
били огледало на душата.

Кой

ще се престраши да направи първата крачка
(наистина)
напред?

Може би може?

Предлагам ти да се освободим от всичките си предразсъдъци и спомени. Може да преминем през долината от тръни, да следваме пътеката, да стигнем зад планината, където да заровим всичко в малка стъклена бутилка. И тя никога повече няма да бъде отворена.
Можем да останем без минало, да застанем. Върху чист, бял лист, с малки крачки един до(не към, не срещу) друг.
Защото толкова много грешихме,
толкова омраза е останала под краката, пуска корени, а ние тъпчем все на едно място...
Може би можем да сме различни. Може ли?
Освобождавам всичко така дълбоко заседнало в горчилката. Давам шанс на новото у нас, защото май, така е най-добре.
Върни се, за да чуеш как прощавам.

Толкова.

"Нямам желание да моля за прошка. Благодарно ми е. Под цялата кал и болка - или може би някъде много високо над нея? - ми е благодарно. Благодатно и благодарно. 
Толкова. "
Един от текстовете, които не мисля, че мога да забравя. Неведнъж съм си повтаряла финалните думи, само от щастие.
Защото ми се струва, че е казала всичко - нито повече, нито по-малко.
Губим, губим се, живеем. И всичко минава толкова бързо, като френски филм в шест следобед - никога не стига. А грешки колкото си искаш, даже малко повече. Потъваме бавно в дълбокото, гледайки как светлината изчезва. И все пак, всичко това оставя сладко-горчив послевкус на нещо отдавна завършено от сините маслени бои на съдбата.
Вкус на нещо красиво.
Благодарно ни е.
Tолкова, да.

Уча се стъпка по стъпка на запълване на празнини. Слушам себе си, защото анархията ми дойде в повече, даже тялото ми се разбунтува. Идвам на власт, сменям стилове, всичко е саундтрак - не мюзикъл. Нещата трябва да се приемат каквито са, без излишни драми - казва Д. Вярвам, нали всичко някак се оправя, рано ли късно, а след късното нямало значение.
След пет години нищо от това не се помни
(дано не съм подобен спомен и аз).
самодостатъчност. петъчно. няма те.
и това е oh/kay.