Postbox

Все още чакам писмо, чакам истина запечатана с целувка. Искам хартия, която мирише на античност и морски пясък, мека от допира на ръце, които някога са ме прегръщали. Искам писмо - в бутилка, в плик, в кошница с цветя, в пощенска кутия, пред прага на вратата ми - където и да е. Истинско, изписано с мастилени букви, пропито с обич и с изрисувани маргаритки по ъгълчетата.
Не ме търсете онлайн, истината отговарям само на писма, донесени от гълъби на моя покрив.

2 868

плюс-минус няколко дни.
плюс-минус няколко километра.
времето и разстоянието нямат значение-
каза другата част.
но аз знам как се губят хората
измежду пръстите, които си заврял в живота,
виждам как изтичат думите
през тънката мрежа от споделени моменти
и ако ги няма,
ако ги няма,
вече не познаваш лицето срещу себе си
това, мисля, е най-страшното -
да нямаш какво да кажеш,
да се превърнеш в избледняла снимка
попаднала пред очите на заровено минало,
само защото трябва
трябва е мръсна дума,
разделя животи,
покрива цели пътеки с плаващи пясъци,
затова така ме хваща страх от километри,
разстояния и полети над нищо
страх ме е да не изгубя малкото,
в което вярвам, 

което имам,
което знам, 

че ще се изплъзне,
докато някой ден не потънем в мълчание,
чезнат чувствата,
защо времето ни дава и си взима всичко?

Под карамелено небе

Искаше да сподели, че грешките й са много, а чак сега ги виждаше. 

Мислеше си, че с думи всичко се оправя...

...а може би дори товарът, който грижливо криеше в ключиците си, щеше да изчезне.
Вместо това реши да мълчи, приковала поглед в студения порцелан на чашата за кафе. Беше бял, блестящ по ръбовете, а надолу се спускаше плътна пяна с мек, карамелен цвят. Слънцето грееше по-ярко от всякога. Беше един от онези следобедни мигове, в които се предприемат кардинални решения на по чаша горещо кафе. И тя знаеше това - твърде много такива следобеди е имала.
Просто всичко изглеждаше с една идея по-безсмислено, по-безсилно и улицата - задънена. Държеше се на последната нишка надежда, но от онази безпричинната, породена от мотото "и това ще премине". Тя знаеше, че всичко се преживява. Помни се, да, времето оставя следите си по малките бръчици в крайчеца на окото, но все пак си отива.

Затова си повтори тезата три пъти на ум, отметна русия кичур настрани и бавно отпи глътка от млечната пяна. Реши да замълчи, да не сподели за времето, за него, за изгубените подаръци и неизпитото вино, за упреците, които натежаваха с отминаващите дни, за желанието да бяга, за страха.
Реши да замълчи...
завинаги.

Спести време

Информация в днешно време - колкото искаш. Пък даже да не я искаш, тя пак ще те намери и ще те остави втрещен. Блъскала съм си главата в търсене на отговор на безсмислените действия, които хората предприемат през целия си съзнателен живот. Но едно нещо ужасно ме смущава - защо правиш избор да насочиш цялата си съдба към нещо съвсем безинтересно, което не буди и грам желание в теб да се надигнеш от топлото легло рано сутрин и да си помислиш, че днес ще предприемеш важна стъпка? Чудя се как търпиш пет години насилствено обучение относно нещо, чието име дори не разбираш? Чуваш ли какво ти говорят, разбираш ли книгите(ако изобщо си ги отворил), знаеш ли проблемите, отговорите, спецификата? Ще се събудиш ли един ден в една голяма пропаст от безразличие, гледайки отдолу нагоре и обвинявайки ''несправедливия живот''?
Държавата ни е машина за висшисти. Хубаво звучи, докато не започнат да говорят.
Тогава мен дори ме хваща страх. Наскоро прочетох нещо като "В България некомпетентни работодатели търсят квалифицирани кадри." и си помислих, че тук 99% от случаите са такива. М. беше казала, че колкото и мотивирана личност да си, когато прочетеш обява за работа, пълна с правописни грешки, те дострашава да се обадиш.
И мен ме е страх. Страх ме е, че след пет години ще поискам да се върна тук (както искам и сега) и нищо по-различно няма да ме чака. Притеснява ме това, че в България колкото повече знаеш, толкова по-ненормален ставаш, колкото повече можеш, толкова по-експлоатиран ще се чувстваш, колкото повече искаш, толкова повече ще те потъпкват. Това е място на абсурдите. Понеже всички са в тази си посредственост, всички мислят за днес, сякаш няма утре. Създават закони, които след минута нарушават, без даже да се осъзнаят, хвалят се с най-отвратителните си черти, искат, все едно имат какво да дадат. Тук всеки гледа да излъже - като се започне от работодателя, та чак до себе си и по възможност съдбата.
Всичко започва с един избор. Няма пътен знак на който пише "важно е да вземеш диплома'', в местната закусвалня едва ли изискват магистратура за компютърни системи, икономика, финанси, социални дейности... а и какво като имаш този лист хартия? И без това не ти пука какво означава. И без това в закусвалнята може би ще се почувстваш още по-свободен.
Спести си време - тръгни към нея още след завършването на гимназията.

Ако има вода, която дълбае камъка...

Колкото и да пуша, за да запазя мълчание, нещата все така остават.

Откривам повече от седемте години грешки отначало, напоследък, чудя се къде сгреших и аз? Продължавам ли да се повтарям, без да осъзнавам как сама копая ров за себе си?
Не зная да мълча ли, или да говоря. Никога не съм приемала думите за камък между зъбците, те нищо никога не са променяли (поне между хората).

И се чудя как не ме разбра, че мълча не защото нямам какво да кажа, а защото ти трябваше да откриеш, че не виждаш нищо.

Празна съм за всички, дори за тези, които са част от мен. Толкова празна и фалшива ме създадоха - цялата идеал и мълчание. А аз съм само стени, всичко се превърна в камък...
как искам някой да ме види истинска.

swallow's heart

есен е -
прокрадва се с косите ми,
връща се със златното
и цялата им нежност
есен е,
довела дъждовете си
и птиците,
и свободата си
във спряло време
ще потъна в безметежност
есен е,
настани се вече в сърцето ми
след пролетта си,
искам есен.