Нула градуса навън,
толкова са и в сърцето, от нулата започвам пак, докато слушам как ме обвиняват
в ъ з р а з я в а м!
Никой не ме чува, даже собствените ми часовници са срещу мен.
Какво значение има какво е ставало или ще стане, защо ми е да търся последствия, нали отвътре ми се иска? Колко грозно би могло да съществува, зад красивото?
На ръба на пропастта ме спряха.

Пак(а тъкмо скачах).
Да ме боли, боли, ама пък колко, то ще мине. Всичко преминава, поне така твърдят. То и аз така говорех, до последно. Не и днес.

на разсъмване

Не спирам да мисля, прегрешенията веднъж направени(от онези важните), дали те следват вечно? Или пък остават назад, зад преградите на друг живот. Не съм на кръстопът, този път да се зачудиш как така, но пред мен има само един начин, само една посока и един избор. Просто рано сутрин и късно вечер съзнанието лесно се замъглява и се лута между това което можеше, може, и никога няма да бъде. 
(Май по това време сме най-уязвими) 
 Дали, всяко отклонение от пътя е погрешно? Не търся причини, нито обещания(тях отдавна забравих), не търся спокойствие, не се крия, само искам да разбера
дали ще се подхлъзнем по пътя напред
и грешките разклащат ли устоите
защото повече не можем да се молим
да няма наранени,
май.

щото...

The body has its reasons which reason knows nothing of. Толкоз.
Пък сърдечните мускули ще си мълчат.

Forever young

Какво щеше да правиш с една цяла вечност, питаш ли се? Някога мислиш ли си за това което беше и което ще е? Ще си позволиш ли всичко, за което някога мечтаеше, ако нямаше граници и време, ако нямаше правилно или грешно, ако нищо нямаше да ти бъде отказано, знаеше, че няма да бъдеш отблъснат, сам, нямаше да съжаляваш, щеше ли?
3 желания(без право на допълнителни желания). Изричай ги директно, без умисъл и излишни въпроси. Поискай нещо и си го вземи.
Защото така щеше да действаш, ако имаше една права и сочеше към плюс безкрайност, без отрицателни числа и без теореми. Щеше да поискаш всичко.

when we were kids

кое ти липсва и забрави вече?
крещенето без задръжки
помощта която тихо чуваше
другият свят в който живееше
усмивките без причина
липсата на смисъл в песните
простичките въпроси
животът ден за ден
вървенето с поглед към небето
гоненето на невидими неща
кое започна да ти липсва след години?
защо не помниш и сега?

За последно

Толкова моменти усещам като за последно
и като за последно тръгвам си от някъде
като за последно изричаме думи
търсим спасение като за последно

бягаме за последен път

(докато стига кислородът)
прегръщаме,

нали е за последно
помним всеки миг, 

когато ще е последен
и песните, които тихо звучат, 

лесно ще ни върнат в последния път
обичаме като за последно

и ръцете вплитаме,

в очи се потапяме,

пак така обещаваме, че не е за последно

търсим смисъл грешките да бъдат за последен път

а последно ли е?