Мирисът на току що изпечена тиква
на минута преди дъжд
на кал след дъжда
на мокър асфалт
на горещо какао
на цитруси сутрин
на люляци в двора
на скринове от детството
на празни стаи
на онзи парфюм
на нечия възглавница
на морски пясък
на диня в жегата
на риба в лятна нощ
на прясно окосена трева
на листата по земята
на вятъра и влажния въздух
на тортата за рожден ден
на вкъщи, когато навън е студено
на елхата, истинската елха
на украсата за нея и за стаите
на снега, който скърца под обувките
на кокичето, което спи под него
на минзухари, момини сълзи, на цветя
на цветовете на вишните
на слънцето през май
и после пак дъжда
на света и живота
мирише.

Иска ми се

Да започна да вярвам в нещо. И аз не знам в какво.
Докато умението ми да разчитам чужди мисли и намерения се затвърждава, в живота ми си тръгват, и се връщат хора, неуместно, като пролет през януари. Цялата съм в инстинкти, като котка на горещ ламаринен покрив, искам да бягам бързо, някъде, докато не съм се изгорила. Чудя се коя мантра да си преповтарям, само за да спра да мисля със сърцето, така не става. Искам нещо да ми отвлече вниманието, ако може и мен да отвлече, далеч от тук и капаните за сънища. Защото аз съм сън, не искам да съм нереална, нито да мечтая за нереалности, стигаше ми миналото.
Искам да вярвам, в нещо по-силно, но няма.
няма нищо по-
от мен.
Капан и спасение.

Продължавам

да обичам все толкова много и толкова безкрайно. Чакам само да разбера какво ще е утре, след месец, след година, две, пет...
Чакам времето да ми разкаже за чудесата, мечтите и сбъдването. Чакам да ми е топло и уютно някоя Коледа с някого, да ми е солено по устните някое лято, да ми мирише на диня, да се прибирам боса и уморена по свечеряване.
Защото знам как сърцето ми притихва и колко кротко ми е когато съм щастлива...
...чакам най-хубавите си дни и най-нежният пулс.

1/2

Тръгваме си, заминаваме по маршрута на предопределеното, по-лесно от всякога. Незабележимо, без излишни думи - както сме дошли.
Пазя черно-бели снимки, за да ми напомнят как всичко е преходно. Ръцете няма смисъл да остават една в друга, казват, щом сърцата се разделяли. А обратното какво е? И от него смисъл има ли? Ако ръцете се разделят първи, сърцето тръгва ли с тях? Пропускам и това. Не са нужни отговори, само действия.

Още ми се вярва в половинки.

Stronger

Бавно осъзнах колко съм свободна. Питат ме дали не ми е самотно. Отговарям, че съм щастлива.
Пиша нещастно, но съм щастлива.
Тежи ми само на душата, но сърцето ми отдавна е свободно. За пръв път пристъпвам по непозната почва толкова спокойно. И знам че е, защото се оставих на течението да ме повлече. Позволих нещата да се случват, без въпроси, без очаквания, без препинателните знаци накрая. Толкова много сърца се разбиват в скалите на живота ми, че се научих да пропускам пулса им. Долавям само далечна честота и я правя саундтрак на живота си. Отдавна осъзнах, че съм нужна само аз, за да обичам. Няма ние, нито ултиматуми, нито изискване за правилната посока. Съдбата ми се движи със скоростта на подводните течения и толкова спокойно се нося по тях, че съм
щастлива.
да.
щастлива съм от неочакваното.

Удивително е

колко много ръце са ме прегръщали в тези нощи
и как лесно ме обикват
не разбирам къде греша,
че съм толкова различна и ми олеква чак когато всичко свърши

ден като ден. нощ като нощ. хора като хора, с повод или без
и защо сърцето ми не трепва
при толкова истински любови
имащи мен за мишена
всички до една нереципрочни
така (по)исках
преди и след теб.
                                             и това премина.