Bloody Hell

This is it.

Even better - destiny is calling.

безповодно

Искам да изрисувам стените с часовници, да изпадна в безвремие, да прескоча сега.
Защото най-много мразя да се връщам и да тъпча на болното, така минавам през пречистеното от времето и оставям следи. Всичко горчиво се е утаило на дъното на сърцето ми, чакайки само подводни течения.

Докато се учих

докато се учих да дишам, се научих на инстинкти
докато се учих да ходя, се учих, че мога да падам
докато се учих да ставам, разбирах, че времето лекува
докато се учих да уча, откривах, че много не знам
докато се учих да бъда, видях колко мога да съм
докато се учих да обичам, разбрах, че не съм безсърдечна
докато се учих да давам, приех, че не всичко се връща
докато се учих да рискувам, научих, че грешки стават
после се учих да поправям и открих, че всичко е възможно
сега се уча да вярвам, а в това число да броя и себе си
и се уча да чакам, а това ми е най-трудно
едно не научих - да лъжа,
а моралът е станал порок.
И това ще науча, може би още е рано.

И чаените рози прецъфтяват

Утрините на декември носят със себе си мирис на билков чай и сладко от смокини. Някъде по блясъка на чашата си за кафе открих да живее нарисуван спомен от детството. Чух как порцелановият чайник, разкрасен с чаени рози, кънти в съзнанието ми и усетих тялото си да изстива. Чух думи, чиято мъдрост изпусках и изживях часове, които е невъзможно едно дете да оцени. Обвинявам живота за всичко това, той така е устроен - разбираш колко ти е важно да е топло отвътре, студено навън, през прозореца да надничат преспите сняг, дните да са безгрижни и семейството заедно, чаените рози да не прецъфтяват и часовникът да спре. Завинаги.
А после порастваш и си мислиш, загледан в отраженията на пустото.
Иска ми се да говорех, докато беше време, да разбирах и прегръщах по-добре. Но защо сега и значи ли, че не обичах повече? Виждам купищата думи и показност на чувства, липси, чиито дупки биват запълнени с едно изречение и не знам къде е грешката - в мен ли, в тях ли, и защо казаното, трябва да е задължително по-силно от премълчаното?
Зная само, че ме разбираше и знаеше, че обичта ми не се изразяваше в думи, така е и сега с всички други, даже далеч по-чужди, само в очите ми се отразява истината. И ако са като теб, и ме познават, и другите ще знаят, че не говоря, аз мълча и помня - чувствата така ги изразявам.

Life happens

Неправилното можеш да видиш само и единствено, когато ти се покаже като отражение в огледалото, когато яркият лъч светлина те заслепи, а за поправяне е късно.
Предполагам, така се завъртат нещата
и затова
те видях,

видях и себе си,
за да разбера неловкостта
ми бяха нужни двете гледни точки, опорни на едната ос от чувства
видях как се разместват и всичко рухна
не от нежелание, а от непохватност
донякъде и дозата лъжи,
не съжалявай, може би след време...

...а ако не - то в друг живот.

Малко по малко

започвам да свиквам с мисълта, че принадлежа. Някъде.
Но за да стигна, трябва първо да съм тук. Има места, на чиято територия виждаш себе си, а има и такива, на която ти се иска да бъдеш. Разликата е от тук, до небето и обратно. Осъзнах го, макар и малко късно, и сега позволявам на влажния морски въздух да прониква в тялото ми. Над 1000 hPa и 75% влажност. Тук винаги ти се струва с една идея по-студено, по-тежко, по-трудно за дишане. Продължавам да повтарям "и това ще премине" като мантра, иска ми се да вярвам в топлото време. Обичам дъждовете, но ми е нужно да съм другаде, ето защо ги заменям за нов живот.
Прогнозата все си остава същата, до пролетта. А междувременно, ще се опитам да стопля тялото и душата си.