Ден за размисъл

Днес си правя равносметка и мисля в минало време. Нищо че не е годишнина, нито по-специален ден.
Само момент на истини и 'неволно' преоткриване на мръсни тайни.
Мисля само за това, че си излежах присъдата за вярата - отново съм на свобода и за това, че той все още е зад бетонните стени на собствената си съвест. Не всеки преосмисля грешките си.
Казвали са ми, че не могат да ме гледат в очите и да лъжат. Той може всичко.
И беше.
Но ми обявиха амнистия.

Като да гониш вятъра

Най-голямата от всичките истини е тази, че умираме сами.

Без значение с кого и колко сме споделяли, без чужди ръце около торса, но с музика в ума. Сладко-горчиво, трудно за преглъщане и храносмилане. Такива са истините, аксиома. Без право на обжалване, пре-изживяване или оценка. И от всичкото се появява голямото ''защо'' на усилията да не сме сами. Прекарваме цял един живот събирайки следите и прегръдките на другите, обвързваме се по писани и неписани закони, делим на мое-твое-чуждо, докато не поемем последния си дъх в уединение. Точно както сме започнали.
Обезсмислянето на всичките ни смисли се случва, колкото и да затваряме очите си. От страх.
Иронията на живота. На живота и на самотата.

Законите на физиката в музика

Пианото под мен не спира, докато съм насочила поглед през прозорците.

Мисля само как цял един живот не побира тоналността на сетивата. До мажор, си минор, легато, стакато, изкачваш се по стълбицата на нюансите и оставяш всяка молекула да попие момента. Били сме енергия, трептим с различна честота, няма материално и безплътно, само вибрации. Кой ще каже къде се намира истината, щом не знаем от какво сме? Но пък знаем, че сме чудо, или пък трептим в такова - наречено живот.
Няма как да преживееш всеки допир на дъждовната вода, потръпването от студа, настръхването на прозрачната си кожа, всеки есенен полъх на канела, тиква и парфюм, няма как да видиш всичко - и пърхането на нечии мигли, и танцът на умиращите листа. Няма как да чуеш всеки детски смях, всеки шум от вятъра и тропот на колела. Но побираш в себе си милиони от тях. Изгряваш и се изваляваш, умираш, и се прераждаш, като чудо. Защото си.
И ще бъдеш.
Жив.

Малко е късно

за разборки, за сочене с пръст на виновни и невинни, нападатели и жертви. Победители и победени. За съжаление, носталгия, за "трябваше", за оправдания, връщане назад.

За каквито и да е отчети.

Не мислиш ли?

За тихата лудост

Има невероятни неща, да. А може би е само едно, но пък е най-невероятното: колко ограничени могат да са хората.
Приехме да сме оградени от закони, оковани от морал и най-страшното - ограничени от собствените си възгледи. И не мога да разбера кое е по-голямото зло - да си тесногръд, или да живееш сред такива?

Обзема ме тихата паника докато се самозасипвам с въпроси, защото аз се рея в безтегловност. Очите ми търсят, но не бързат да открият земя. Чакам обетованото, незавладяното, докато ме обграждат с примирение.
Къде се спира?
Страх ме е да не обтегна твърде много кордата на лудостта и въображението, тя и без това е толкова прозрачна.

Welcome home

Ноември се прибира. Чувам стъпките и бурите му отдалече, нали ми е в кръвта.
Най-моят от всичките месеци, с най-сиво-сините небеса, най-златистите листа и най-проливни дъждове.
Ноември. За да покаже колко малко ни остава до старите закани за нови начала. Толкова дълго пътувам, че съм забравила накъде тръгнах. Добре че е големият атлас да ми напомня за многото пътища. Задрасках двупосочните, маркирах трансконтиненталните, обезличих границите, изхвърлих багажа и потеглих към неизвестното. Сърцето ми отдавна не служи за компас.