Така и не разбра защо обичам питиетата си силни.
Просто търся противодействие на опиянението от теб.

Навик

Удивително е колко бързо приучаваме тялото си към нечий допир. Към топлината, към усещането, към аромата на чуждата кожа по себе си.
Всеки сантиметър разстояние боли, всеки ден без него не е бил. Липсва, дори когато го няма за час. Ще  го чакам, ще се върне, още по-опустошително от вчера, за да ми остави белези по празните места. За да наруши съня, да спре дъха, да го боля.
Тази нощ обаче, вятърът ми довява черна магия. Наяве.

от една и съща страна на вратата

Разкажи ми мелодия,
изтръгни всяка мисъл като звук.
Нарисувай картина със своите пръсти, по моето тяло.
Изричай думите, които винаги криеш зад маската.
Усмихни сърцето ми,
оплети ме в ириса на погледа си,
замъгли перманентно съзнанието ми.
Води ме по пътя към себе си,
изпрати ме обратно,
прегърни ме нежно,
впий сладка черна отрова в кожата ми,
сложи и етикет за принадлежност. На теб.
После остани с мен. до мен. и завинаги.
Днес.

Няма ме

Домът не е място. Не е локация, дори човек не е. Стени няма и не те пази от дъжда. Не е изписан никъде из документите ти и със сигурност не е там, от където си тръгнал.

Домът е чувство. От онези - на вътрешен мир, на точност, на принадлежност. Сега, когато наистина се чувствам така...                                                       

...знам, че имам къде да отида. Не тялом, но поне в мислите си посещавам това място. Мястото от минало и бъдеще.

А настоящето е само миг. Така искам да мисля, дори това да не е самата истина. Иначе се страхувам, че бих рухнала, заради умората от всичко и всички, заради шума, часовниците и обещанията.

Връщам се назад, към мирис на море, бриз, крясък на гларуси, горчиво кафе в утрините, сладко от малини и слънчеви лъчи.

После изведнъж съм другаде.

Някъде, където липите сладостно са завладели въздуха, подът скърца, дъждът нежно се разлива по перваза и картините ми изразяват мен. Пак е дом, но този, който ме чака. На тясната ми улица, изпълнила широкото ми сърце, а по нея кръвта ми се разлива от септември до ноември и обратно.

Засега съм тук, но само тялом. Душата вече скита в бъдещето.

It's not an exit.

Продължаваш напук на себе си. Защото изход няма.
Пък бил той и авариен.

Без посока

Има моменти, от онези малките, които остават в ъгълчетата на съзнанието ти завинаги.
Има думи, които си припомняш, за да продължиш напред - и тялом, и духом.
Други, пък, мазохистично впиваш във душата си, само за да усетиш острието им отново.
Има дни, в които ритмично се поклащаш, докато джазът на път към вкъщи се разлива заедно с дъжда. В спомените си, обаче, се сещаш за онези, през които просто искаше да те няма.
И си ти, и пак не си. Не знаеш защо, но знаеш, че трябва. А може би искаш?
Търся спасение в себе си. Опасно е само, ако очите ми видят мираж.