Поравно

години минаха
часовниците
обиколиха си вселените
и върнаха се обратно
само аз не пристъпих
не минах по пътя назад
не се обърнах за да те извикам
не ти казах
че наранявахме сме се двупосочно
криехме поравно
мразехме си слабостите
еднакво силно
обичахме
не ти казах
понеже ти отдавна знаеш
как простихме си
забравихме
и вече сме
начисто

обещавам (си) завръщане
нищо че не ми се връща
у дома
понеже само тук
вкъщи съм
там
едно минало
седи и чака
моли ме
с гласът на баща
с инатът на детство
и паника от скоростта на времето
не знае
за страха
за вината
за тъгата
която влачи краката си
по пътя назад
влачи и мен
дали някога ще ме пусне?

Ако се карахме толкова често, колкото децата правят, може би щяхме да си прощаваме също толкова лесно. Също толкова бързо и мимолетно всяка рана би отминала. Ако си казвахме повече, отколкото сме се научили с годините, може би щяхме да сме други днес.
Ние щяхме да сме всичко останало, но не и това, което сме.
Знаеш ли, ако мразехме честно, също толкова честно бихме обичали.

Не е ли странно

как страховете ни влачат
всичко най-скъпо след себе си
най-тъмните мисли
бягат след всичко обично
най-силно обичаме
от страх че не било е достатъчно
да бъдем с тези които обичат
когато не сме за обичане
в най-бездънните ями
крием всички съкровища

не е ли странно
как краят на времето
просто
кратко
и тъжно
превръща ни
в хора

Онзи момент, когато слънцето се скрие зад някой облак, направен от прежда, когато лятото е сиво и горещо - тогава спирам. Спира и времето, такъв е май, такъв и юни. Не разбирам, сетивата приглушени ли са или по-живи от всякога? Залезите слели са се в цяла вечност и живеем, под едно небе. Нищослучващите се лета за преосмисляне създадени са, поне така изглежда. Чакам нещо да разбие тишината, да премахне натиска на горещия въздух, да върне емоцията на дните и синьото на небето.
Цяло лято от един живот, застой.

dizzy spells

тишина във вакуум
а светът върти се
цяла вечност
заспали сме
след пролетна умора
сърцата бият в легато
сетивата се крият
да не би да ни събудят
изведнъж

пиша,

следователно съществуваш
следователно ни има
чакаш само гравитацията
да ни срещне

чакай
по средата
будя се
и идвам

тежко и купесто

небето лежи

върху мрежите на дърветата

и черното на земята

прясно и живо

а под него огън

слой върху слой

редени във времето

ние сме само

прах и вода

разлети

отгоре им

протичам

дните

безформени

и дълготрайни

разлели се по листите

като вино по коприна

така прозрачни

така лежерни

и заоблени

по шевовете

от едното бъдеще

къмто безкрай

той прощава

липсата ми често
намръщеното лице
всеки път щом ми говори
за спокойствие и цялост

знае и детето и родителят
две-в-едно събира
в мен
без нищо да му давам

има само малко време
малко търпение
и слабите ми колене

а решил е
да държи мен
цяла

да се науча

как да си прощавам

всяка година

по това време

само едно решение

не мога да спазя

а ти?

Arctic

Когато повечето е в повече и има време за звездоброй, си търся път по който да избягам, търся карта, която да следя. Бъдещето ми е в никое време, (само понякога) търся хоризонт. Свободата от утре искам днес, да вдишвам дълбоко без този товар искам, залезите на някой океан, вечерите на север, удобството на самотата - викат ме при себе си. Къде оставила съм си крилете? Това ли е реалността?

Ако можеш да избягаш, би ли? Ще ли? Само аз ли се съмнявам в изборите и многоликия образ на всичко което ще бъдем във времето?

Искам да разбия, не да стопя, ледовете си - станали са огледални стени на страховете ми. Да започна наново, начисто.

[photo]

Отдавна не помня каква форма приемаше чувството за дом, може би затова не го познавам в думите ти. Може би затова и ти не разбираш моите.
Колко живот е изминал, откакто всичко беше наред? Когато утре беше сигурност.

Научили сме се да мислим в бъдеще време, да вървим по отдавна проправен път. Така е редно, ще порастнеш и ще видиш - казваш.

Какво ако учила съм иначе, ако направена съм от несигурност? Какво ще е, щом се руша от всяко вдишване? Цялостта, разбирам, живее и диша в едно тяло, развива се далеч от нечии представи и бяга от нормите. Цяла съм другаде и по различен начин.

Дом съм станала за себе си, излъчвам топлина.

пасивна агресия

ако вината седнала е упорито

да дълбае душата до костите

едната страна иска да накаже

а другата уморено затваря вратата

няма ли кой да опита

отказали ли са се да ме възпитават

двете половини на едното цяло

или това е само почивка
преди поредно повикване?

Изпитвам перманентна носталгия по черно-белите си спомени, по грамофони, плочи с прах и прожектирани филми на неравно боядисани стени. Липсва ми броенето на лястовици, всеки път, щом решат да си отидат или да се върнат. Рисувах ги на скърцащ под в стара къща, осветена само от прозорци, носещи дъжд, с нарциси под тях.
Преди всеки изгрев, те чакат ли мен, очаква ли ме мястото, където все се криех от света?
Носталгията не е тъга, не е и липса. Щастие е, в минало време.

разбирам (се)

какво да кажа
ако няма нищо

ако няма никой
в бъдеще време

каква да бъда
ако имам себе си

и никой друг
не чака пред вратата

мога ли да те обичам
ако тепърва уча се
на себереципрочност

ако не познавам
отражението

как очакваш
да се вглеждам

в две

Ако емоцията е тук,
а думите ги няма,
това броиш ли за поезия?
Значи пиша
теб.

Ноември, тази година.

Понякога, само понякога изглежда, че все още ме държиш на раменете си. Все още ме вдигаш от земята, лекуваш охлузените колене и не преподаваш грешките - прощаваш ги. Чакаш търпеливо да се върнат душа и материя, понеже толкова често ги губя и не можеш да познаеш мен в нея. Безсънните нощи прекарваш вместо мен, това ли е кръвта ти да живее в чуждо тяло? Две десетилетия и малко, ти все още си тук, а аз все по-често виждам теб в отраженията - не себе си.
Ще почакаш ли, ще спреш ли времето, за да не го усещам как изтича през ръцете ни?
Всеки двадесет и трети, не за себе си, за теб си мисля.

Имаше залези

над топло море през май

давехме се в тишината му

същото през август

под навъсените небеса

срещаше се с пясъка

и си отиваше

имаше вечери без сън

в които кръвта завираше

къде отиде свободата

да не мислим за утре

къде изчезна лятото

в което

бъдещето е мираж

Есените ми миришат на касис и дъждовна водa, на късно разплакани макове. Къде се губиш, когато се търсиш? Аз вървя по неотъпкани пътища, места, които само аз мога да видя, но някой ден, ако останеш, ще те взема със себе си. Ще видиш сивото на небето с други очи, ще се научиш да не следиш часовници, ще слушаш тишината и обещавам, ще я заобичаш повече от мен. Ще знаеш как да усещаш с длани вятъра, да ги провираш през студения пясък на морето през ноември и на въпреки ще ни е топло. Ако някога останеш, може би ще разбереш всичко непонятно досега, всичко в мен, което ти веднъж нарече особено.

Щастие

Веднъж, преди много години, ме питаха къде си търся смисъл. В щастието, отговорих.
И все още е така.

А ако можех да го опиша, щеше да е като да вършиш всичко което обичаш, без да тежи. Както когато те кара да чакаш следващата секунда, както когато утре не стига - просто не спираш днес. Когато те намери някога по пътя и се опита да те задържи, а ти не виждаш. То все остава, търпеливо чака да го преоткриеш и да му платиш.
Намери това, което обичаш и му позволи да те убие, каза Буковски веднъж.
Аз го оставям да ме убие бавно, свивайки сърцето, запълвайки три времена и цяла една паралелна вселена. То ми позволява да се скривам и изгубвам в нея всеки ден, топи ми снега в душата, а аз му плащам в реалността.