познаваш ме

когато знаеш, че
най-хубавият подарък за Коледа
е цяла дискография
Армстронг и приятели
черно-бели филми
хубаво чилийско вино
и лежерност до безкрай
знаете как има удоволствие
което трудно се описва
гласът му е
маслото
по меда

Време разделно

Прекарвам вечерите си лежерно, с много glühwein и светлини над Темза. Мисля си, само тук можеш да имаш всичко, което поискаш, всичко нужно, за да се наживееш. Друг е въпросът, че не може да бъде съвкупност в живота...
време разделно е и утре ще губя, за да печеля.
Не може наведнъж, твърде много ендорфин ще отделя, това ли е логиката на съдбата?
Намира баланса, докато ме сблъсква с познатия ягодов дим и виното, нагарчащо по устните, по пътя за вкъщи. Дава ми непрекъсната липса на това, което някога зарових.
Няма кой да ми влива отровата, пълното щастие,
тя ме спасяваше, а сега освобождавам нагоните,
задоволявам всичките си нужди разделно.

Waking up in Wonderland

Лесно си правя самоанализ, само  не мога да променям резултатите. Знаете ли, че думите на Tolkien са самата истина - not all those who wаnder are lost. Познавам се от упорството до двумилиметровия белег на дясното си коляно.

За добро или лошо все съм така:



Как се лекува отнесеност?

Бохем

Ако не исках да променям света, просто нямаше да ми пука за него. Бих пътувала до безкрайност, даже из пустините, не бих имала нищо. Мога да живея с един куфар емоционален и материален багаж, нищо повече. Щях да възприемам света, без да се опитвам да го разбера, щях да бъда просто наблюдател на великото. Толкова много гледки има за съзерцаване, нищо за правене, пясък за отъпкване, изгреви за посрещане, слънце, което да пари по кожата, вятър, който да минава през пръстите. Избрах си действието, обаче. И понякога изпитвам истинско съжаление, че в живота си, толкова много вършим, докато може би, неосъзнато, всичко пропускаме.
Кое е по-смислено - да живееш в безделие или да забождаш с карфиците цели?
Все съм в двете крайности, така и не намерих баланса. Балансът ме изважда от равновесие. По средата на пътя - не мога.

не знаят

има хора, които ти знаят всичките белези
в новооткритите рани се ровят
после бързат да ги превържат
да не те боли
молят се с теб
сливат кръвта си
с твоята кръв
има такива
но са един-двама
а другите нищо не знаят
не трябва
изграждаш Берлинска стена
между теб и тях
където светът ти изглежда утопия
в очите им
а зад бетона
лъжа

Само това ми липсва

От детството ясно си спомням много неща, но най-често се сещам за дядо. ''Не се обичахме''... по-скоро все се сдърпвахме за нещо, обикновено беше кой какво ще гледа. Анимациите надделяваха с много рев и тръшкане, разбира се. Какво би казал за човека, в когото се превърнах сега? Гледам същите новини, които обичаше да гледа и следя политиката, пия вино от гроздето, което той отглеждаше, най-сигурна се чувствам в къщата, която той е строил някога. Навивам често неговия джобен часовник, за да ме приспива, както той някога правеше. Единственото нещо, което поисках да взема от детството си. Тежък, с верижка и гравирани вълци в гора. Стар е колкото целия ми свят. Цяла една ера от живота ми започва и свършва между ритмично движещите се стрелки.
Малко са нещата, от които ми се плаче. Но мисълта, че може би, след всичките невинни, детски грешки, не знаеше колко го обичах, е една от тях.Защото дядовците са като бащите, просто деца на по-друго време и хора, които нямат нуждата да разкриват чувствата си. И до последно не знаеш какво изпитват... докато не те погледнат и не сложат тежката си ръка на малкото ти рамо, докато не кажат, че всичко
ще бъде наред.

винаги съм се чудела
дали съм те измислила
или си наистина
така огледален образ
на мен самата
също толкова непохватно обичаш
и с очите
и с ръцете
и въздишките
които разпиляваш
и същата енергия си
беше
интуицията ми цялата
оплела се е в теб
комфортно спи
под приглушената светлина
на нещо отдавна залязло
живее в теб и
разумът й не побира
как все си тук
дори когато те няма

Ноември

Има нещо различно в средата на ноември. Когато небето си изплаква очите върху голите клони на дърветата, когато листата целуват бавно земята и времето спира в късен следобед. Ноември е дим от комините, ауспуси и кестени. Разходките никога не стигат, просто искаш да свързваш с тънки червени конци краищата на един безкраен град, в който хората се губят, незначими в сиво-жълтия фон на света. Прозорците светят през дантелени завеси, свещи се палят, пух се разстила, а на масата касис и чай. 

Висока влажност на въздуха, сух и топъл дом, дъжд из ведро...

Най-моят месец е, през ноември съм аз.

Какво ти казват?

Не разбирам защо на хората им е толкова лесно да изричат всички важни думи. Как се казва всичко, независимо след месец, два или след няколко години?
Не е ли по-лесно да дадеш каквото имаш, да взимаш нужното, да си цял в нечия друга кожа, напълно нямо. Неми са ми спомените, не казвам хубавите - само такива имам, дори и онези, от които физически ме заболява. Не знам как да изговоря това, което чувствам, не съжалявам, че не съм го казвала... нищо не пропуснах да ти кажа. Просто защото колкото и чужди изречения да чуваш, от онези баналните и протъркани по множество сърца, преди да стигнат твоето, не значат нищо. Нула са, защото са повтаряни до абсолютната безкрайност. Обменната валута на истинското не са думите.
А мълчанието, виж, е друго нещо.

(#просто да знам)

''Каза ми, че вярва, че само на теб може да повери живота си. Това, което искам да разбереш е, че понякога най-важните неща остават неизказани, дори прикрити, под един небрежен разговор или отдавна удавена връзка. Това не значи, че ги няма и рано или късно, бедствията ги изваждат на повърхността.''

                                              Нямам чувството, че съм направила нещо, за да събудя подобно отношение. Но знам, че е вярно.
Още повече знам, че повече от всякога имам нужда от бедствие...

(#чесъмнужна)

Inside my box

Аз съм от тези, които мислят в кутийката. Навън не мога и не искам.
Законите ме карат да се чувствам комфортно, давам сто процента, никога +1.
Нямам +1, защо да спазвам правилото?
 Кутията ми, затова пък е просторна.
Безкрайност съм, сама се разтягам до собствените си разбирания за предел. Плаша се понякога как се научих да създавам ефекта на доминото и въпреки това, да запазя честността. Как думите изречени вчера, контролират нечии неосъзнати мисли днес.
Глупаво е да не се възползваш от шансовете, които тактиката ти предоставя, щом действаш сякаш стъпваш върху шахматна дъска - мислиш с два хода напред. Всяко действие е във война с логиката, когато не подлежи на пространствен и времеви анализ, така си мисля.

 Ненормалното е разтегливо и замъглено понятие, доказвам си го всеки ден.