Sur Les Toits Parisiens

2012-02-24T20:40:00.001+02:00

докато тихо ти пристъпваш
и броиш наум всичко,
което ти остана -
от страх, от нерешителност,
а аз напускам
доверието
порцеланово и крехко..
чупиш,
пуша
кога съм го правила?
за всичко идва време
има краен срок
за опознаване и разбиване на илюзии
и идва време за раздаване
когато няма получател
взимат други
нищо, че останало е малко
от теб и мен
даваме парченца крехкост
разпиляваме се тук и там
насила, колкото да вършим нещо
а обичта не е еднопосочна
трябват двама
(бяха)

Ако нещо си тръгне..

2012-02-22T18:57:00.002+02:00

"Ако някой е решил да си тръгне, ще си тръгне.
...
Ако някой е решил да остане, ще остане. Без нужда от подканване. Без борба. По интуиция."
от Разпилените парченца
На една вълна сме - каквото е писано... да.
Колкото повече време минава, толкова повече започвам да вярвам в съдбата. Имам две причини за това - или наистина съществува, или с годините ставаме толкова по-слаби, плахи и цинични откъм чувства, че решаваме да оправдаем и оставим всичко на случайността.
Аз не зная в какво вярвам. Но зная, че просто такъв е моментът.
Има дни, месеци, дори години, в които се чувстваш като есен. Всичките ти цветове тичат из земята, нищо че разголваш така всички кръвоносни съдове като клоните към небето. Чакаш първият полъх, после втори, трети и така докато не намериш отговорите на всичко, което някога си търсил. Промяната е константа, научих го чрез сриване на всичките си вярвания. И мисля, че ги израждам наново.
Вече не зная кое е правилно и кое не, но съм убедена, че не можем да задържим нищо и никого, колкото и да искаме да вкопчим ръце. Сезони се сменят, хора тръгват, а понякога ние напускаме. Не е ли успокоително да вярваш в нещо като съдбата? Няма ли да заспиваш по-леко, ако се молиш на някаква предопределеност? Знаеш ли нещо със сигурност?
Защото аз само усещам. Усещам как понякога вроденият ми цинизъм към приказки отлита, а аз започвам да вярвам на думи. Може би грешките ми не са това, което бяха.. може би съществува промяна към по-добро.
Дори да не е така, предпочитам да вярвам, че каквото(който) ме напуска, ще се върне ако трябва. Както и да зная, че когато тръгвам, мога да се върна. Че има път назад, по някаква случайност, някакво написано правило за всеки живот.
По-лесно ми е да вярвам в съдба.
И някога, щях да се срамувам да призная..
но искам приказка.

Бонбонено

2012-02-21T21:01:00.000+02:00

Има неща като експлозия на захарен памук - толкова розови и чисти. След вълната от емоции всичко полепва и няма изтриване. Но нали е в бонбонено, така залъгва. Привидно хубавото, може да остави много захар по пръстите и лепнещи спомени в мислите.
Няма ново начало. Всичко е верига от реакции, които не подлежат на промяна. И няма смисъл да се съпротивляваш, просто чакаш да те отнесе. До следващата пролет, а после до другата след нея. С надеждата, че лекотата някой ден ще е реална. И раните ще зараснат.
Не знам защо казват, че от солта по такива места боли.. според мен е било захар.

Между думите

2012-02-19T23:25:00.001+02:00

Докато четеш редовете,
пропускаш това, което съм оставила между тях.
На връщане се питам

по колко начина можеш да интерпретираш изречение

с един смисъл..
...само с един.
Доста по-малко от шансовете,
които съм дала.
Всичко ме боли.
От неслучване, от гонене, от сочене с пръст,
от очаквания и състезания.
Кой ще победи? Нали това търсиш.
Ето тук е точката, в която пътищата ни се разминават.
Няма финал, всичко е права, по която тичаме и ти изостана.
Може би аз.
Може би двама по малко

са винаги виновните.
За нещо без име
без определение
и без финал.
Не искам предричано бъдеще
не си Ти, ако идваш без изненади
без думи в 3 през нощта
без прегръдки и без истини
без представяне

ако си такъв, какъвто беше досега
не си Ти.

Ротационно

2012-02-17T19:32:00.001+02:00

Въздухът се наелектризира, котките не спят. Тея каза, че имало магнитна буря, луната вярно, може да влияе. Няколко удара прескачат, въздухът ми натежава и потича кръв. Най-накрая.
Да пречисти сърцето, да опази от нечисти помисли. Така не може.
Повтарям мантри

...глупости, без глупости, без глупости, без...

~~аз и в това не вярвам~~
от опит глава не боли.
Какво обаче става, ако се повтаряш?
Белег върху белег не зараства,

не изчезва, агонията и тя.
Гониш, бягам, бягаш, гоня,
vice versa
докога?

Когато пуснах корени

2012-02-15T18:21:00.001+02:00

Килерът може да е преобърнат, но ще намериш точно това, което търсиш - каза тя и мислено продължих.
Когато си на правилното място, краката стъпват като по вода. Хормоните ти се наместват, няма бунт отвътре, Земята се върти правилно и си в своя абсолют. Ако си там, където трябва, думи няма да са нужни, само ще вървиш, докато слънцето тихо залязва на запад. Плътна мъгла ще прегръща всяко възвишение на планината, лятото ще има сладолед и след полунощ, понякога ще чуваш съседите с високоговорител как те викат отвън и ще ставаш. За да викаш с тях. Понякога ще ходиш без обувки, само за да се увериш, че е реално. Понякога ще гледаш от високо, вечер, ще мълчиш, обхождайки всеки сантиметър светлина. Сутрин ще се сливаш с тълпата, провирайки се за чаша кафе. Ще изчезнеш из града, за да се изгубиш. Иронията на такива места е, че колкото повече се губиш в тях, толкова по-лесно намираш себе си. И тишината в този шум е сладка, най-вече ако гледаш през прозореца на място като това.
Когато бях там, където трябва, светът се наместваше, пъзелът ставаше картина, говорех в бъдеще. Когато пуснах корени, беше завинаги. Когато сърцето привикна към ритъма, създаде мелодия.
Когато се чувстваш така, виждаш това, когато ти е някак... такова, значи си където трябва.
Сърцето се връща, колкото и разумът да ти говори.
Някой ден.

2012-02-14T20:45:00.001+02:00

Разни сенки се разхождат измежду редовете ми. Все едно блокирах, насилствено писане не става, нищо, че трябва да е по шаблон, трябва да е лесно. Аз пак не мога. Другото обаче идва от раз, още преди виното да свърши и сантименталностите да нахлуят. Какво да направя, като нищо не усещам и нищо не мисля. Празно ми е, всичко изтръпна, без думи останах, до виновност. За оправдание - трудно се обича, но е лесно да се оставиш да бъдеш обичан. Слабостта ми избра второто. И всеки който е до мен изгубва смисъл, аз го правя така прозрачен с липсата на всякаква емоция. Пръстите ми се вплитат не където трябва, съзнанието тича в друга посока, едва се побира багажът в килера. Давам напразни надежди, още по-празни прегръдки, по-безсмислено от всякога.
Виновна, противното няма как да се докаже.

Какво да направя, като и аз някога бях от другата страна.

L.O.V.E.

2012-02-14T10:58:00.000+02:00

Само без обиди, хейтърски изказвания или местоимения в 1л.мн.ч. с последвало обяснение какво се празнува точно днес. Щото едни празнуват любовта, втори виното, трети любовта към виното. Все тая. Аз обичам и двете.
Затова просто си намерете някой (или нещо) за обичане, ако ще да е най-голямата глупост и се радвайте. Всеки ден, не само на определени дати. Понеже обичта е перманентна. Не се трие и попълва в календара, само се живее.
От обич към всичко хубаво, малко, красиво, потайно. Към погледи, въздишки, качествено новозеландско вино, шоколадови целувки, празници и всичко друго. От обич към обичта. Пийте нещо качествено и се успокойте.
Обичайте се thee...

P.S. ай ЛОВ Google. <3 forevaa!

Ако ще сме романтични

2012-02-13T22:57:00.001+02:00

От сняг на дъжд
и от дъжд - в сняг.
Всички сезони се преобръщаха тук, независимо какво показваха календарите на хората и какви празници се случваха.
- Промените в такива географски ширини са нещо логично - казваше тя и продължаваше да вярва, че колкото и често да се случват, всичко е безкрайно нормално.
Нищо, че времето ги носеше само когато имаше за цел да обърка всичко, да прекъсне зимния и сън, за да припомни липсата му през някои моменти от лятото. Времето е като спомен - връща се безотказно, променя всичките си цветове, за да изпиташ до детайли съвършенството, сякаш ти е за последен път. Но не е.
Ти пак ще очакваш дъждовни облаци по календар, тях отново няма да ги има.
Те се складират тихо, на тъмно и сухо място, докато не решат да се върнат отново. Но никога навреме, никога според прогнозата.

Помогни

2012-02-13T10:15:00.003+02:00

PLANT A TREE
Нещо хубаво, което преди минути видях на това готино място - цък. И благодаря :)
Дано е истина, защото има предостатъчно блогове за цяла горичка. А може и две.

Добро утро. Грижи се не само за себе си :)

малко неща

2012-02-13T00:02:00.001+02:00

Малко неща ме радват така, както щурци посред лятна нощ
както мокри стъпки по нагорещен асфалт
горящ огън, докато навън е студено
до код червено, даже повече.
Малко неща ми събуждат сърцето
и мислите така, както
първите лъчи на април правят,
докато преминават през ярко зелени листа
Малко умеят..
така, както захарен памук
~~не го обичам, но самото чувство, виж..~~
по пръстите, в косата, навсякъде
докато не избухна в смях
и не замирише на жасмин
късно вечер и на свещи,
нежно прокарани пръсти,
пропити с млякото сутрин
и очи, събрали изгрева,
така цяла вечност протече за мен
и ще трябва да си невероятно изобретателен
(живот),
за да ме изненадаш
толкова приятно вече.

2012-02-12T13:51:00.000+02:00

Душата или тялото?
Защо не и двете, ако може. Ако спреш да се бориш и с двете, може да разбереш, че са едно. И да имаш слух е най-важно. Сетива. Да усещаш кога да следваш цялото, за да няма издънки. Защото няма нещо, което е нередно, докато тялото ти иска. А случайни грешки не стават, не можеш да излъжеш собствената си природа, просто не може.
Само
с л е д в а й.

2012-02-10T21:39:00.000+02:00

Липсва ми София, shit.

that's all.

и в бъдеще време

2012-02-10T20:45:00.002+02:00

Бил ми тесен светът и вселената тясна, говорят - така е..
Когато всичко ми стяга отвън и отвътре
и искам да бягам, всичко променям, напускам, оставям, няма ме утре
защо съм ти, ако ти не ми стигаш?
И ще стигнеш ли
ще бъдеш ли всичко
някога
завинаги
твърде дълго
и малко повече
ще ми добавиш ли смисли?
Понеже вече се чувствам така,
почти цяла
почти достатъчна
почти се намерих
още малко ми трябва
и съм at the time of my life.

За изкуството с любоФ

2012-02-09T18:37:00.000+02:00

Възклицание! И колко елементарно си взаимодействали частиците.
Не всичко трябва да се спира, щото бентът си е нестабилен(скоро научен урок). То е като глад, за себе си, впримчваш се не в кръг, а в цяла порочна мрежа и те гони до дупка. Всичко изтръпва, крака, ръце, сетива, погледът се замъглява, едно такова все-едно, слушаш чужда кръв да пулсира, пак нищо.
Едното изкуство оправя нещата
любовта била изкуство, казват
аз пък казвам, че изкуството е любов
~~клише. forget it.~~
изкуството е въздух
не можеш да не дишаш,
нищо, че така здраво стискаш и си свиваш дробовете,
пак не може. Елементарен нагон, оцеляване.
След време си върнах себе си. Най-накрая арт.

2012-02-08T17:26:00.001+02:00

Има неизбежни неща,
подобни на остаряването, на загубата на любими,
на любов(тази загуба е друга), на дъждовна буря, щом усетиш мириса, нещо като да загубиш спомени, да сгрешиш, да осъзнаеш скоростта на времето.
има ги.
И не знам как се учим да сме благодарни, да приемаме непроменимото,
може би малко вяра в съдбата ни трябва,
вяра в бъдеще време,
малко музика,
повече вино
и горчивото,
май, малко
по малко
изчезва.
Can you make it feel like home?

разтапям

2012-02-06T23:05:00.000+02:00

искам да разбера
защо ръцете ни така лепнат
дали от сладкото
от мекото на кожата
или от пеперудите в лявата камера
прелитащи надясно

искам да знам
от къде така болиш
за да спра кървенето
да прилаская всяка част от теб
(към мен)
да усмиря дивото в теб
да съм завършека на лова ти
и хищник да си само с мен

искам да ти дам
от боровинковите си нощи
докато се научиш да обичаш със сетива
и не станеш материално изражение
на всичките емоционални летви,
които съм вдигала някога
за други
не за теб
ти събори всичко
(заедно с мен)
и го изгради наново

затова така съм крехка
ронлива, ерозионно-слаба
топя си шоколад в мислите
по теб
разтапям.

2012-02-06T14:36:00.000+02:00

Нула градуса навън,
толкова са и в сърцето, от нулата започвам пак, докато слушам как ме обвиняват
в ъ з р а з я в а м!
Никой не ме чува, даже собствените ми часовници са срещу мен.
Какво значение има какво е ставало или ще стане, защо ми е да търся последствия, нали отвътре ми се иска? Колко грозно би могло да съществува, зад красивото?
На ръба на пропастта ме спряха.

Пак(~~а тъкмо скачах~~).
Да ме боли, боли, ама пък колко, то ще мине. Всичко преминава, поне така твърдят. То и аз така говорех, до последно. Не и днес.

на разсъмване

2012-02-05T10:07:00.002+02:00

Не спирам да мисля, прегрешенията веднъж направени(от онези важните), дали те следват вечно? Или пък остават назад, зад преградите на друг живот. Не съм на кръстопът, този път да се зачудиш как така, но пред мен има само един начин, само една посока и един избор. Просто рано сутрин и късно вечер съзнанието лесно се замъглява и се лута между това което можеше, може, и никога няма да бъде.
(Май по това време сме най-уязвими)
Дали, всяко отклонение от пътя е погрешно? Не търся причини, нито обещания(тях отдавна забравих), не търся спокойствие, не се крия, само искам да разбера
дали ще се подхлъзнем по пътя напред
и грешките разклащат ли устоите
защото повече не можем да се молим
да няма наранени,
май.

щото...

2012-02-03T21:53:00.001+02:00

The body has its reasons which reason knows nothing of. Толкоз.
~~Пък сърдечните мускули ще си мълчат.~~

Forever young

2012-02-02T23:00:00.000+02:00

Какво щеше да правиш с една цяла вечност, питаш ли се? Някога мислиш ли си за това което беше и което ще е? Ще си позволиш ли всичко, за което някога мечтаеше, ако нямаше граници и време, ако нямаше правилно или грешно, ако нищо нямаше да ти бъде отказано, знаеше, че няма да бъдеш отблъснат, сам, нямаше да съжаляваш, щеше ли?
3 желания(без право на допълнителни желания). Изричай ги директно, без умисъл и излишни въпроси. Поискай нещо и си го вземи.
Защото така щеше да действаш, ако имаше една права и сочеше към плюс безкрайност, без отрицателни числа и без теореми. Щеше да поискаш всичко.

when we were kids

2012-02-01T19:41:00.000+02:00

кое ти липсва и забрави вече?
крещенето без задръжки
помощта която тихо чуваше
другият свят в който живееше
усмивките без причина
липсата на смисъл в песните
простичките въпроси
животът ден за ден
вървенето с поглед към небето
гоненето на невидими неща
кое започна да ти липсва след години?
защо не помниш и сега?

За последно

2012-02-01T00:05:00.000+02:00

Толкова моменти усещам като за последно
и като за последно тръгвам си от някъде
като за последно изричаме думи
търсим спасение като за последно

бягаме за последен път

(докато стига кислородът)
прегръщаме,

нали е за последно
помним всеки миг,

когато ще е последен
и песните, които тихо звучат,

лесно ще ни върнат в последния път
обичаме като за последно

и ръцете вплитаме,

в очи се потапяме,

пак така обещаваме, че не е за последно

търсим смисъл грешките да бъдат за последен път

а последно ли е?

lemon ice cream

2012-01-29T11:03:00.002+02:00

Помня как миришеше асфалтът, когато дъждът попие и бонбонено-розовото на изгрева, и залеза, си спомням. Припомням си и местата, в които съм заравяла мечти, жълтото на лимоновия сладолед, лекотата на глухарчета, котки по огради, мирисът на люляците, когато завали, чувството под краката ти да има истинска земя(а не бетон), трясъкът на вратите, когато някой, когото обичам, се прибира. Бягане, плуване, разходки под дъжда, покриви на коли и звездите над тях, чужди ръце по гърба, открити води през декември си спомням,

празници в които всичко е било цяло.

сегашното аз часовници връща и това защитава.

primal

2012-01-28T15:50:00.000+02:00

"Everyone Shines, Given The Right Lighting." (видяно от Мария) и си мисля колко е вярно. Истината не се крие. И ти ще разбереш, ако се замислиш кога си в своя идеал, ако се върнеш към него, защото само тогава си ти.
Ето защо, някои цели не оправдават средствата.
Ето защо понякога трябва

да търсиш

да тръгнеш
да рискуваш
по заобиколен път.
По-добре в свои води, за да не се съпротивляват сетивата в тялото, а после то с теб. Защото борбата няма да е за надмощие, то вече те е победило.

Boys will be boys

2012-01-28T02:02:00.000+02:00

Мъжете ще си останат мъже.
Защитата взема превес. Те ще ти отворят първи вратата, ще чакат с теб таксито, ще ти предлагат да те изпратят, ще придърпат стола, ще свалят палтото(и други дрехи когато трябва), ще ти измислят приказка за лека нощ, ще са винаги точно навреме, ще се връщат без да се натрапват, ще си тръгват, само за да те спасят, ще ти дават палтото си, когато е твърде студено(дори за самите тях, но нали е важно да си gentle(man), ще помнят как обичаш кафето, ще са внимателни, ще те слушат(не само чуват), за да се почувстваш обичана, обгрижвана, една.
Ще бъдат мъже.

минало несвършено

2012-01-26T22:54:00.000+02:00

Под натрупалия сняг, желания спят, кротко заровени от няколко дни забрава. Тихо шепти, тихо, ще ги събудиш.

Злото или по-малкото зло? - За емоционален баланс, това е въпросът.

Under the lace

2012-01-24T16:24:00.000+02:00

За мекото на коленете
слабостта на волята
силата на нагоните
страхът в инстинктите
обвинявам
мен
теб
нас
за изтръпването
настръхването
трудното произнасяне на сонорни съгласни
и разсейването
и отнесеният поглед
не че не слушам
не че не внимавам
не че не ме е грижа
обратно

бягат думи

губят смисъл

просто коленете омекват.

have mercy on my soul

На седем, исках да стана космонавт

2012-01-22T23:31:00.000+02:00

Пясък сме, да.
И пясък, и прах.
Още щом излязох, видях ясното небе и разсипалият се куп звезди по него. Не съм от типа хора, с многото романтични представи в главата, но винаги съм обичала звездите. Толкова, че не мога да спра да се питам, възможно ли е да кажа, че съм била навсякъде, ако не съм била там? Възможно ли е да живеем, ако не усетим поне малко от топлото на небесата, от светлината и яркостта, от далечното на хоризонта? Колко свят и живот могат да ни се случат, че да не може гледката да ги излекува? 
И как да заспя, когато всички звезди се разхождат по вдлъбнатото на ключиците ми, потъват при всяка въздишка и чуват всяка молба?
Иска ми се да пристъпвам по галактиката тихо, като котка, докато хармонията ми марширува в душата. 

Всичкото цяло,

 всичкото всичко усещам, 

като гледам само небето, 

звездите, 

синьото,

 изгрев и залез в едно, 

всичко се слива.

цък

I fell, indeed.

2012-01-20T23:20:00.000+02:00

когато те гонят - най-лесно се бяга.
когато ти гониш - също.
когато решиш, че не можеш повече - просто си тръгваш.
когато тялото не издържа - спираш
когато мислите се лутат - размисляш
не е страх, а предпазливост
в уондърленд така правим
защото бързо порастваме
и разбираме
стойността на всяка дума
на всяко оставане или тръгване
и плащаме цената на времето
и разбитите/осъществени мечти
всичко в този живот е 50/50
ези или тура
лъжа или разкритие
заминаваш или оставаш
обичаш или изоставяш
защо не по едно и от двете
те еднакво болят.

Мъдрост на деня

2012-01-19T17:39:00.002+02:00

A martini per day keeps the troubles away.
Без изблици на обич, без ровене из миналото, без умишлено прикриване, преправяне на думи, очакване, без намеци, кратко, точно, ясно. Just a talk.

и музика

Ако си свободен

2012-01-19T01:27:00.000+02:00

Настъпила съм съдбата по шала. По цветния му зеленикав нюанс, здраво се държа за него, пъхнах ръката си в задния и джоб и неотлъчно следвам. Защото на двайсет няма правилен път напред и няма други планове, освен моите планове. Няма спирачки, само възвишения и падини.
На двайсет кръвта е друга, сменила си е няколко пъти хормоните, животът е друг, рисковете, които поемаме - също. Пулсът ритмично повтаря кога-да-е-ако-не-сега-кога. Ами сега.
И днес. И тук.
Решения се вземат с размах - без колебания и без въпроси.
Останалото не е истина.

Home

2012-01-16T23:52:00.002+02:00

is where my art is (and where your heart is), and i have lost these two a long time ago.

Those fingerprints, all over this muscle of mine, remain the ink which soaks into the paper. They say water carves its way, i believe time does too.

I must survive

2012-01-16T18:39:00.000+02:00

This wonderful punishment called life.

you

2012-01-15T23:57:00.000+02:00

You just make it hard not to believe in destiny, he said.
Now i repeat the same.

There are bridges we want to destroy for certain, but some memories we can't.

И все пак.

2012-01-14T02:31:00.001+02:00

''Животът на всеки човек се определя от собствения му избор. Първо ние правим избора си, а после изборът изгражда нас.''
От едно нещо винаги ме е било страх най-много и това е собственият ми избор. Сгреших ли, трябва ли, лошо ли е, или пък правилно постъпвам, ще съжалявам ли?
През последните дни си задавам все по-често подобни въпроси, все повече неща извикват нежелани спомени и карат кожата ми да настръхва, и стомахът да се свива.
Съжалявам за неслучилото се.
И ако можех да върна времето назад, щях. Щях да говоря(независимо какво рискувам), щях да действам, щях да съм по-смелата.
Но не бях.
И не знам за добро ли беше, или пък не, но така или иначе, никога няма да разбера.

И все пак..
..съжалявам, че те няма.

Без прибързани изводи

2012-01-12T19:31:00.001+02:00

Много лесно се хвърля кал върху това, което искаш да видиш. Това, което те заслепява. Първичния инстинкт, егото говори. Колко малко даваме от себе си, за да можем just to fit in в обувките на другия. Никакво усилие, пък и защо? Нали е важно да превържем нашата си, наранена страна, която така грубо е ожулена. Няма значение, че противоположната кърви.
Животът не е плосък, оста не сме ние, има толкова много причини, за които не знаем, толкова много умора, която не сме усетили.
Лесно е да се отнесеш с неразбиране към това, което не си усетил.
Пожелавам им усет, значи.
И дано стане по-скоро.

Пет

2012-01-11T19:58:00.001+02:00

Бум на блогърски писания за благодарност.
Задавам същия въпрос на Google и той ми отговаря с изречение, отново с въпросителен знак накрая. Пет. Само пет неща, за които да съм благодарна.
Изглежда лесно, но изисква внимателно премисляне на ценности, като започнеш през семейството и стигнеш до съдбата. В противоречие на датата, обаче, на мен не ми е благодарно. Не е денят и не е времето.
Едно, че не ми е благодарно за хората. Трябва да е материалното, вещите, ненаситността.. но са те. И всеки ден ми се доказва в какво сме се превърнали, колко много от себе си сме изгубили по пътя към ''повече".
Две, че мразя скоростта на времето. Смътно помня цитат, който казваше колко хубаво би било да има нещо, което да запечата в бутилка мириса на спомените, за да не си отиват никога. Няма да повярвате колко бързо минава животът. Чувала съм това толкова пъти и в нито един, мисля, не съм го разбирала истински. Но сега знам.
Три, че светът ни се обърна. Че на бялото, казваме черно, че доброто е лошо и обратно. Четири, че обичаме да говорим твърде много. Думите са от значение. И казаните и замълчаните, всичко е важно, а на нас усетът ни се губи. Губи ни се щастието, вкусовете, цветовете, небето, земята, сънят, шумът на тревата, росата по венчелистчетата, допирът на чужда длан, камъчетата по стъпалата, мирисът на дъжд, животът ни се губи - това пето.
Неблагодарни сме. Неблагодарни сме и толкова.
Колкото и да говорим, колкото и да наизустим.

Enter a word here.

2012-01-09T23:55:00.000+02:00

... ми казва речникът. Но думите ми се губят, а смисълът пропада с тях.
Броя си наум дните, до нещо, което не знам. Мисля си също, че всички сме имали по нещо. Нещо неизказано, но написано, така хубаво разчертано по ирисите на очите. Имаме спомени и хора, загубили се някъде из тях. Имаме дестинации, към които никога не бихме се завърнали, а също и текстове, които само сме посветили.
Но са останали непрочетени
неусетени
неразгадани
И да - има неща, в които всички сме еднакви. Нищо, че не си ги признаваме на глас. Има ги.
Има думи, които всеки от нас е пропуснал да каже на някого. Но и това не признаваме.
Имаме си и съдба. И когато в някой ден, две се пресекат, нищо няма да е било напразно, текстовете ще се препрочитат и ще общуваме не с думи, а само със сетива.
Защото за тези неща, аз думи нямам, имам само музика.

Нищо не се е случило

2012-01-08T13:00:00.000+02:00

 Блогът ми става на годинка. Ама аз няма да го отбележа, пък и  нищо няма да си пожелавам..

Само да има втора :)

2012-01-07T12:16:00.000+02:00

Мирисът на току що изпечена тиква
на минута преди дъжд
на кал след дъжда
на мокър асфалт
на горещо какао
на цитруси сутрин
на люляци в двора
на скринове от детството
на празни стаи
на онзи парфюм
на нечия възглавница
на морски пясък
на диня в жегата
на риба в лятна нощ
на прясно окосена трева
на листата по земята
на вятъра и влажния въздух
на тортата за рожден ден
на вкъщи, когато навън е студено
на елхата, истинската елха
на украсата за нея и за стаите
на снега, който скърца под обувките
на кокичето, което спи под него
на минзухари, момини сълзи, на цветя
на цветовете на вишните
на слънцето през май
и после пак дъжда
на света и живота
мирише.

Иска ми се

2012-01-06T18:20:00.000+02:00

Да започна да вярвам в нещо. И аз не знам в какво.
Докато умението ми да разчитам чужди мисли и намерения се затвърждава, в живота ми си тръгват, и се връщат хора, неуместно, като пролет през януари. Цялата съм в инстинкти, като котка на горещ ламаринен покрив, искам да бягам бързо, някъде, докато не съм се изгорила. Чудя се коя мантра да си преповтарям, само за да спра да мисля със сърцето, така не става. Искам нещо да ми отвлече вниманието, ако може и мен да отвлече, далеч от тук и капаните за сънища. Защото аз съм сън, не искам да съм нереална, нито да мечтая за нереалности, стигаше ми миналото.
Искам да вярвам, в нещо по-силно, но няма.
няма нищо по-
от мен.
Капан и спасение.

Продължавам

2012-01-05T02:17:00.000+02:00

да обичам все толкова много и толкова безкрайно. Чакам само да разбера какво ще е утре, след месец, след година, две, пет...
Чакам времето да ми разкаже за чудесата, мечтите и сбъдването. Чакам да ми е топло и уютно някоя Коледа с някого, да ми е солено по устните някое лято, да ми мирише на диня, да се прибирам боса и уморена по свечеряване.
Защото знам как сърцето ми притихва и колко кротко ми е когато съм щастлива...
...чакам най-хубавите си дни и най-нежният пулс.

1/2

2012-01-04T01:19:00.001+02:00

Тръгваме си, заминаваме по маршрута на предопределеното, по-лесно от всякога. Незабележимо, без излишни думи - както сме дошли.
Пазя черно-бели снимки, за да ми напомнят как всичко е преходно. Ръцете няма смисъл да остават една в друга, казват, щом сърцата се разделяли. А обратното какво е? И от него смисъл има ли? Ако ръцете се разделят първи, сърцето тръгва ли с тях? Пропускам и това. Не са нужни отговори, само действия.

Още ми се вярва в половинки.

Stronger

2012-01-03T00:03:00.000+02:00

Бавно осъзнах колко съм свободна. Питат ме дали не ми е самотно. Отговарям, че съм щастлива.
Пиша нещастно, но съм щастлива.
Тежи ми само на душата, но сърцето ми отдавна е свободно. За пръв път пристъпвам по непозната почва толкова спокойно. И знам че е, защото се оставих на течението да ме повлече. Позволих нещата да се случват, без въпроси, без очаквания, без препинателните знаци накрая. Толкова много сърца се разбиват в скалите на живота ми, че се научих да пропускам пулса им. Долавям само далечна честота и я правя саундтрак на живота си. Отдавна осъзнах, че съм нужна само аз, за да обичам. Няма ние, нито ултиматуми, нито изискване за правилната посока. Съдбата ми се движи със скоростта на подводните течения и толкова спокойно се нося по тях, че съм
щастлива.
да.
щастлива съм от неочакваното.

Удивително е

2012-01-01T03:48:00.000+02:00

колко много ръце са ме прегръщали в тези нощи
и как лесно ме обикват
не разбирам къде греша,
че съм толкова различна и ми олеква чак когато всичко свърши

ден като ден. нощ като нощ. хора като хора, с повод или без
и защо сърцето ми не трепва
при толкова истински любови
имащи мен за мишена
всички до една нереципрочни
така (по)исках
преди и след теб.
и това премина.

Не-новогодишно

2011-12-30T21:38:00.001+02:00

По-леко ми е без преосмисляне
по-лесно ми е без планове
по-щастлива съм свободна
по-добре ми е другаде (засега)
по-разбираемо ми е след (всичко)
по-тъжно ми е (от преди)
по-тясно ми е сърцето
по-широки са ми възгледите
по-различно ще е бъдещето
по-смислено е без изпращане
                                          на 2011
                       и без пожелаване
                                          за 2012
И без това ме научиха на един урок - много внимателно си пожелавайте и тихо шептете, обмисляйте всяка дума и не пришпорвайте съдбата.

Джъст лет ит би.

Безсмислено е

2011-12-29T23:05:00.000+02:00

да се заграждаме с отрицания и да търсим виновни. Някои неща са начертани по небето по-дълбоко от пътя на птиците, по-сигурно от изгрева и залеза и по-ярко от всеки пронизващ го слънчев лъч.
Някои неща са сигурни, от тези, които просто знаеш. Перманентни, незаличими от време и пространство. Не ме питай как и защо, не зная, и не трябва. Само животът ще ни покаже.

2011-12-28T12:54:00.000+02:00

Липсват ми няколко части -
едната от моята кръв, където корените ми са се вплели в миналото, където всичко ми е като сън, който понякога се връща, само за да ми преобърне стомаха.
другата е от крилата на пеперудите, които някога живееха в тялото ми. Нямат цветове, останаха празни и незабележими, и спряха да летят.
третата е от всичките хормони на щастие, убеденост и вяра, която чакам да се съживи.
Колко много парчета от пъзела ми се изгубиха.

Sugar sky

2011-12-26T22:06:00.002+02:00

Защото дъгата мечтаеше за слънце, така както морето за брега и щастието за тъга.

Затова гонеше дъжда, тичаше след него неуморно, правеше мостове към небето, по което птиците танцуват, носеше му цветове като на захарен памук през пролетта, като на огън, земя и вода. Подаряваше му лято през ноември и се целеше право в звездите. Превръщаше се в чудо за секунди, само за да впечатли дъжда.

Въпреки това само секунди преди да се превърнат в цяло, той си отиваше.

По жицата

2011-12-25T23:08:00.001+02:00

По тънката жица живот са накацали толкова много врабци, толкова много прашинки, изваляли са се толкова дъждовни облаци донесени от съдбата. Колко лесно се губи всичко измежду небето и земята. Птичка от детството, от първата коледна елха, от сиропа за гърло, първият първи учебен ден, прашните улици лятото, броенето на звездите, умората от тичането до дома след това, вкусът на млякото с какао, от онова истинското.. като чувството за сигурност, което те обземаше, а после кафето с приятели, отговорността, пристигат любови, после заминават, а семейството остава. Работа, мечти, цели в забързаното време, постижения. Умора.
По пътя на жиците, следваш света. Въртиш се заедно с него и се опитваш да придобиеш смисъл. Докато не достигнеш до самия край и не осъзнаеш, че всъщност нищо не остава. Колкото и думи да изкажеш, колкото и облаци да се извалят, колкото и неща да си запазил за себе си.
Всичко губи придобития си смисъл, за да останеш ти. Само сърце препълнено със спомени и сетива, които ги възвръщат.
Така и не разбрах защо обичам всичко, което времето лесно отнема.

"Животът е мусака -

2011-12-24T22:13:00.001+02:00

каза Тея - много е банален, но е приятен".
И така за секунди оправда всички тривиални сценарии, с които съм се сблъсквала. That's right, been there, done that. Нищо, че някои изглеждаха фрапиращи, какво от това? И мечтаенето, детството, изоставянето, обичането, любовта, щастието, нещастието, насилието, смехът.. и те се оправдаха. Станаха леки, крехки, беззащитни и далеч неопределящи какво ще бъде. Виждала съм хиляди истории, какво по-неочаквано може да стане? Това е само живот.
С неподчинението си на емоциите - така, мисля, ставаш свободен. И нещата се нареждат като домино (съдбата и тя), без излишни драми.
Два часа и двадесет и една минути преди голямото пожелаване и магиите, аз си пожелавам случване. Независимо от посоката, в която плочките ще падат.
Защото не винаги всичко е идеално, а дори и да беше - не всичко перфектно носи щастие.

Колко още

2011-12-23T02:10:00.001+02:00

ще си позволя да напусна и колко още ще имам сили да залича? Тръгвала съм си от много места, от също толкова съм и бягала, и всеки път дъждът затривал ми е следите, точно все едно не съм била. Нямало ме е, никога не се и връщам. Четох, че за да си истински щастлив, трябва да си позволиш. Трябва да излезеш от зоната на собствения комфорт - ето тогава се движиш. А аз отдавна нямам комфортна зона - само спирки, само път и не зная кога ще пристигна. Животът ме замерва с нови възможности, като дъждовен облак, а аз седя под него, със здраво сгънат чадър и широко разгърнато сърце. И се питам дали стига. Кога стига?
И кога пристигам аз?

Инстинкт за оцеляване

2011-12-20T23:48:00.001+02:00

Ако стените можеха да говорят,
вероятно вечно щяха да тъжат.
И ако можеха да говорят,

щяха да разкажат за неща, които не желая да чувам,

за думи, в които не бих повярвала,

за хора, които предават,

за минало, което е надвиснало над покрива ми като сянка.
Щяха също да кажат колко много прах се трупа с времето върху неща,

които някога са ни правели щастливи

и биха отново, ако имахме време.

Ако стените ми можеха да говорят,
биха предпочели с мен да мълчат.

За случилото се и неосъщественото,

за мен, него, тях и всички други,

които са били или ще са.

За нещата, които не искам да знам или помня.
Ако стените ти можеха да говорят,
щяха да ме предупредят.
Но не могат.
Затова вярвам само в безпогрешността на инстинктите си.

Следващ урок:

2011-12-19T18:45:00.001+02:00

Не е задължително за някой да си началото и края на света. Даже когато тези две локации имат за център сърдечния ти мускул, отразяващ се право в човешкия образ на горепосоченото неопределително местоимение.

Професия бъдеще

2011-12-18T19:37:00.000+02:00

Женските ми хормони пируват и започнах да мисля в бъдеще време за далечни години. Колко малко му трябва на човек - само пример и инстинкти от природата. Представих си го работещ на две места - осем часа с идеално изгладен костюм, в банка например и целодневно родител. Повече от двадесет и четири часа в денонощието любовник, през уикендите водопроводчик или личен туристически гид. От време на време с куфар - посрещан и изпращан, монотонността е лошо нещо. Навиците също. Силен - но не прекалено, споделящ и мълчалив, откровен и потаен, леко намръщен, достатъчно идентичен, но със своите разлики. От всичко по малко, за да осъзнаеш, че си заслужава да го задържиш, но не и да го оковаваш.
А другите са много, рибата в морето само чака, даже и без стръв, но защо ми е, когато имам него? Принцът мечта - с кон, дворец и всички екстри - истинска идилия.
Но поуката остава само, че приказки-реалност няма, според чуждите думи е лесно, бъдеще не се строи от днес и винаги излиза друго.
Всичко с времето, мястото и съдбата си.

Писмото

2011-12-16T01:11:00.002+02:00

Искам да ме научиш
да не прощавам дву(и много)личието
да прощавам обидите
да не чувам, а само да слушам
защото е далеч по-лесно,
когато ушите ти пропускат
ударите, нанасяни от тълпа съставена
от еднакви, комплексирани и завистливи
Айнщайн каза, че глупостта е безкрайна
аз му казвам - колко много си пропуснал,
далеч повече са ни пороците.
Хората са просто устроени същества
далеч по-низки от животните
"когато друг има(или Е), то и аз СЪМ или ще имам!"
иначе всеки различен е надолу по веригата,
нали така?
И се чудя какво му липсва на този свят,
а то било разбиране.
Та, по дяволите, ако не те мен,
нека поне аз тях разбера.
Ако не и това - научи ме да нямам очи за грозното,
да нямам уши за лошото,
да нямам място в сърцето за обидите,
да не мога да съм като тях -
да не ставам празна отвътре,
да не съм безцелна,
да не съществувам, а да живея.
Научи ме как
да не мразя толкова глупостта,
да приемам, че някои неща на този свят трудно се променят,

научи ме да прощавам.

Много ли ти се струва за Коледа?

Get closer.

2011-12-15T00:08:00.000+02:00

Не смятам, че е нужно каквото и да е обяснение.

Друго е

2011-12-14T23:37:00.001+02:00

Напиши, заяви на всеослушание, не трябва да те е страх от неща, от които очевидно не се срамуваш. Друго е, когато истините се превърнат в статус. За разлика от тях обаче, отношенията не могат. И колкото и да променяш или криеш реалността, тя те дебне, захвърля по теб спомените, които така упорито отричаш. А отрицанието е процес, в който твоите умения са недостижими. Даже в прикритото аз има купища лъжи, а под тях лежи кротко завитата истина.
За звездите, пътят на галактиката в топлата нощ на август, за ваниловият сладолед и тежестта на въздуха. За мостовете, птичият поглед над светлините и сладостта на думите. 
За всичките закъснели "беше" и "трябваше". 
Но не бе и най-вероятно не е трябвало.

Boire pour la soif, je ne sais pas
ce qui de nous deux restera..

Малко повече

2011-12-13T21:02:00.002+02:00

от всичко останало боли и това, да триеш материалното на спомените. Не мога да преброя пътите, в които опитвах, честно, наистина давах всичко от себе си, но в края на деня просто забравях. А съдбата толкова рядко ме подсеща да унищожавам близко минало. Не всички ненужни вещи се изхвърлят лесно. За добро или лошо - все едно. И днес забравих да го залича.

За мечтите-реалност

2011-12-12T22:43:00.002+02:00

Да видиш сбъднатото, боли малко повече отколкото си очаквал. Горчи малко повече и изглежда по-нереално. Но затова пък е по-истинско от всякога.

И този, който ви е казвал, че повече ще плачете от получено, отколкото от неизживяно, ви е показвал(вярно само една, но..) най-често срещаната страна на мечтите. А някои от тях са толкова красиви, приказни, с дълбок поглед, широко сърце, бездънна душа, чаровни, топли като пролетен полъх и вървят с примамлив етикет за вечност. После малко по малко обаянието изчезва, въпросите се появяват и мистичното се превръща в безброй неистини. Не лъжи, а неизказаности(те не се броят, нали?(поне според мечтите)), докато не се откриете на някой бряг, загледани в светлините на града и мислещи за принадлежност. Малко по-самотни от всякога. До следващата мечта.

Но нищо, така е по-добре. Те нали желанията не свършват.
Just a lovesong

Каква ме прави

2011-12-12T01:59:00.000+02:00

животът, зная само аз. Казваш, че след толкова години, хората не се променят, трудно става и ти вярвам. 

Да, така е, но
какво крия зад примерността
слабия алкохол
и тихия поглед,
идеално изрисуван
с тънка линия,
леко нетактичен
и прикрит,
зная само аз и
никой друг
така и не успя
да разчете.

Стъпки

2011-12-10T16:14:00.000+02:00

Чух как подът под вратата ми проскърца. Застоялите прашинки затанцуваха, тялото изтръпна в очакване и нахлу студено течение. Усеща се с всяка фибра, нищо че вече затишията се превръщат в често явление. Докато разгръщам атласа с галактики, които ме чакат, продължавам да мисля за невъзможното и колко много всъщност мога. Искам да си татуирам свобода, за да може мастилото да изсъхне по кожата ми, да се слее с нея в едно и да ми придаде всичките си значения. Свобода на мисъл, действие, на избор, всичко. Стъпките, чиито шум улавям, са на съдбата, която толкова бързаше да ме настигне. А аз не чакам, понеже щастието ми не е по пътя - противно на тривиалността, а се крие из някоя спирка на картата ми. След толкова време разбирам, че именно логиката се потиска, а заедно с нея - всичко сигурно и познато, докато не се осмелиш да потеглиш по маршрута на сърцето си и да пристигнеш там, където винаги си знаел, че ще бъдеш.

Bloody Hell

2011-12-09T14:10:00.001+02:00

This is it.

Even better - destiny is calling.

безповодно

2011-12-09T01:06:00.000+02:00

Искам да изрисувам стените с часовници, да изпадна в безвремие, да прескоча сега.
Защото най-много мразя да се връщам и да тъпча на болното, така минавам през пречистеното от времето и оставям следи. Всичко горчиво се е утаило на дъното на сърцето ми, чакайки само подводни течения.

Докато се учих

2011-12-08T22:42:00.000+02:00

докато се учих да дишам, се научих на инстинкти
докато се учих да ходя, се учих, че мога да падам
докато се учих да ставам, разбирах, че времето лекува
докато се учих да уча, откривах, че много не знам
докато се учих да бъда, видях колко мога да съм
докато се учих да обичам, разбрах, че не съм безсърдечна
докато се учих да давам, приех, че не всичко се връща
докато се учих да рискувам, научих, че грешки стават
после се учих да поправям и открих, че всичко е възможно
сега се уча да вярвам, а в това число да броя и себе си
и се уча да чакам, а това ми е най-трудно
едно не научих - да лъжа,
а моралът е станал порок.
И това ще науча, може би още е рано.

И чаените рози прецъфтяват

2011-12-06T19:44:00.000+02:00

Утрините на декември носят със себе си мирис на билков чай и сладко от смокини. Някъде по блясъка на чашата си за кафе открих да живее нарисуван спомен от детството. Чух как порцелановият чайник, разкрасен с чаени рози, кънти в съзнанието ми и усетих тялото си да изстива. Чух думи, чиято мъдрост изпусках и изживях часове, които е невъзможно едно дете да оцени. Обвинявам живота за всичко това, той така е устроен - разбираш колко ти е важно да е топло отвътре, студено навън, през прозореца да надничат преспите сняг, дните да са безгрижни и семейството заедно, чаените рози да не прецъфтяват и часовникът да спре. Завинаги.
А после порастваш и си мислиш, загледан в отраженията на пустото.
Иска ми се да говорех, докато беше време, да разбирах и прегръщах по-добре. Но защо сега и значи ли, че не обичах повече? Виждам купищата думи и показност на чувства, липси, чиито дупки биват запълнени с едно изречение и не знам къде е грешката - в мен ли, в тях ли, и защо казаното, трябва да е задължително по-силно от премълчаното?
Зная само, че ме разбираше и знаеше, че обичта ми не се изразяваше в думи, така е и сега с всички други, даже далеч по-чужди, само в очите ми се отразява истината. И ако са като теб, и ме познават, и другите ще знаят, че не говоря, аз мълча и помня - чувствата така ги изразявам.

Life happens

2011-12-05T23:34:00.000+02:00

Неправилното можеш да видиш само и единствено, когато ти се покаже като отражение в огледалото, когато яркият лъч светлина те заслепи, а за поправяне е късно.
Предполагам, така се завъртат нещата
и затова
те видях,

 видях и себе си,
за да разбера неловкостта
ми бяха нужни двете гледни точки, опорни на едната ос от чувства
видях как се разместват и всичко рухна
не от нежелание, а от непохватност
донякъде и дозата лъжи,
не съжалявай, може би след време...

...а ако не - то в друг живот.

00:30

2011-12-04T00:39:00.000+02:00

В дванайсет и тридесет ми е тихо(както винаги).
Само мислите ми обикалят в кръг, докато очите се затварят. Мисля си за случване, за това защо ни е така трудно всичко за преглъщане. За гордост, неизказаност, за грешки, самота, за споделеност.
Друго е като се прибираш вкъщи, някак по-лесни изглеждат нещата. И със справянето някак ги подреждаме, нищо, че това е само чувството на уют и защитеност, добре прикрито с маска.
Иска ми се да си простя за много неща, на него и на други да простя също, но не мога.
Просто защото знам, че на сутринта няма да ми е по-добре.

Малко по малко

2011-12-01T18:59:00.001+02:00

започвам да свиквам с мисълта, че принадлежа. Някъде.
Но за да стигна, трябва първо да съм тук. Има места, на чиято територия виждаш себе си, а има и такива, на която ти се иска да бъдеш. Разликата е от тук, до небето и обратно. Осъзнах го, макар и малко късно, и сега позволявам на влажния морски въздух да прониква в тялото ми. Над 1000 hPa и 75% влажност. Тук винаги ти се струва с една идея по-студено, по-тежко, по-трудно за дишане. Продължавам да повтарям "и това ще премине" като мантра, иска ми се да вярвам в топлото време. Обичам дъждовете, но ми е нужно да съм другаде, ето защо ги заменям за нов живот.
Прогнозата все си остава същата, до пролетта. А междувременно, ще се опитам да стопля тялото и душата си.

360 градуса по скалата на Живота:

2011-11-30T20:20:00.000+02:00

"Тъмнина. Пълна. Плътна. Сън. Събуждаш се и се оказва, че си се родил. Някъде. Някакси. Тук! Точно тук. Тук, на едно трудно за живеене място. Всяко място е трудно за живеене. Въртиш се в кръг. Около себе си. Бавно. Мнооого бавно. Животът ти минава покрай теб. Всяко движение го променя, всеки жест, всеки поглед, всяка тъга, усмивка, сълза… го правят нов, различен, друг… Една крачка и си в него. В центъра му. Светът се върти около теб.

Едно движение и си вън. Светът продължава без теб. Вървиш. Напред. Назад. Бързаш. Много бързаш. Тичаш. За да забравиш, че си жив. За да забравиш да си спомниш, че си забравил да усещаш, да намираш, да откриваш, да изследваш.

Сблъсък. Спираш. Слушаш. Гледаш. Намираш. Откриваш. Чувстваш. Забравяш, че си забравил да чувстваш. Чувстваш отново. Отново си ти. Ти? Кой? Кой си ти? Различен? Еднакъв? С кого? От кога? Къде? Защо?

Знаеш. Светът не продължава без теб. Цветовете изчезват всеки път, когато затвориш очи. Чувствата изчезват всеки път, когато затвориш сърцето си. Топлината изчезва всеки път, когато стиснеш юмрук. Светът си ти. Жив си когато си буден за него.
Понякога трябва…

Да затвориш очи, за да видиш.
Да замълчиш, за да кажеш.
Да избягаш, за да се върнеш.
Да се изгубиш, за да се намериш.
Да паднеш, за да станеш.
Да спреш да мислиш, за да осъзнаеш.
Да спреш да търсиш, за да откриеш.
Да спреш, за да продължиш.

Да спреш, за да се огледаш. Наоколо. Хубаво. На 360 градуса. Бавно. Много бавно.
За да чуеш отново крясъка на водата, когато плуваш в нея, писъка на тревата, когато тичаш бос по нея, грохота на черупката, когато излиза птиче от яйцето, ударите на сърцето на новороденото…

И да си спомниш важните неща, истинските неща.
Тези, които те направиха жив.
Тези, заради които още си.

Дишай и помни!"

DNA

2011-11-29T00:50:00.000+02:00

Най-лесният начин да забравиш за своята болка, е да причиняват такава на другата част от теб.

Това си казах и видях как преодолявам себе си. Простият механизъм на природата.

Действа и когато си на десет, и когато си на двайсет. Спомените лесно си прокарват път и излизат на повърхността по-живи от всякога, за да ти покажат как да защитаваш.

Защото знаеш, че плътта не се разделя, кръвта също.

Единствената причина да забравиш инстинктите за самосъхранение, е за да спасиш част от себе си. В друг.

Безсилно ми е

2011-11-26T22:09:00.000+02:00

Днес написах двайсет с цифри, в документ. Нищо, че бе стар и деветнадесет надничаше отгоре. Смейте се, странно звучи, на мен ми се плаче. И ако можех да събера поне малко, четвърт(колкото изминалото на живота ми) от спомените, щях. Щях да ги завържа здраво, да им сложа надпис лично, а после да ги оставя да прашасат. Нека, поне така, не и да ги оставя да си отидат.
Но не мога.
Не мога, а само седя и гледам как всичко изтича през шепите, прах, пепел и пръст в едно. Гледам чуждите животи да си тръгват, времето да лети, кожата ми да се пропива с мириса на старост и минало, стаите вече са студени и празни.
Трябват ми повече часове в денонощието, повече дни в годината и повече въздух в дробовете.
Но нямам нищо от тях.
Ето затова не мога.
И повече горчи, отколкото е сладко. Защо никой не предупреди?

It is not your fault, darling

2011-11-26T16:42:00.000+02:00

you are the right thing, the right way, the right medication and choice. But it is not the right time.
'Cause you know - it is not you, it's me.
I'm the `leaver`

So much for the love'n'stuff.

Не ми проговаряй, защото

2011-11-24T20:26:00.000+02:00

Обичам да е тихо и искам да мълча. Искам да не ми говорят също, защото думите отдавна не значат нищо. Без излишен шум, животът се приема по-леко. Без призраци от миналото и сбогувания наново. Защо ни е спомените да се връщат?

Едно ще кажа -

2011-11-23T22:55:00.000+02:00

хората са слепи за сълзи, които не се виждат и глухи, за неми викове.
Само кръвта разпознава болката на кръвта си и чува плача.
Никой няма да разбере, когато плачеш от гордост, от щастие, от самота, от несбъднатост, несправедливост, отчаяние, яд, съжаление, тежест.
Вижда се само тъгата, а тя е така прозрачен слой - покрива дълбокото на душата и ти дава ледената обвивка, без която не би оцелял.

За напомняне

2011-11-22T20:40:00.000+02:00

Сърцето ми трепти с честотата на мечтите си и колкото и да се мъча да го спра, механизмът се задейства бързо. Едно разбрах до двайсет - можеш да пречупиш всичките си разбирания през призмата на живота и отново няма да си сгрешил. Не съществуват твърдо определени граници на ценности, цветове, хора, чувства. Очите ни виждат само това, което могат и само от страната, която за тях е осветена.
А всичко си има своето затъмнение, друга страна, друга истина.
Разбрах, че не мога да съдя и да ме съдят. Че обичам както си знам, докато мен ме обичат иначе. Че мога да вярвам безусловно в промяната, в "това също ще мине". Че кривото, не винаги е грешно, и посоката - не винаги точна. Че грешки стават, но не ме правят по-лоша, просто ме учат.
Разбрах че ме чака път.
И не трябва да бързам.

Пред прага ми часовникът тиктака
не ми се чака даже до разсъмване.
И утре, някъде сред самотата
отново ще си пожелая
сбъдване.

Black'n'white

2011-11-20T14:28:00.002+02:00

Тези дни, разни хора не спират да тъпчат с крака гордостта ми, а други - честността.
Питам се колко процента от човешката душа е зло и как се провокира. Единственото, което изтръгвам от болното си тяло обаче, е едно "не мога повече" с голяма въздишка и кихане между думите.
После ме удари споменът за сутрин, в която трябваше да ходя в Бъкстон на фризьор и докато чаках в едно кафене, с телефон в едната ръка, другата ровеше из чантата, а зъбите ми се мъчеха да разкъсат пакетче със захар, барманът се втурна право към мен, скъса хартийката с кафевите кристалчета, пусна ги в латето ми и го разбърка. Каза "Нека Ви помогна, госпожице." и се отдалечи. Нищо. Нищо и никаква помощ, която обаче остави зелените ми очи широко отворени и накара трапчинките по бузите ми да се появят.
Месец по-късно, мил фотограф се съгласи да ми направи професионални снимки. Просто ей така. Някой ден децата ще ги гледат. Сбъдна една от малките ми мечти, но тихо, той не знае. Още добро.
Сутринта през юли, докато бързах за работа, точно до подлеза на метрото, едно момче се обърна, каза "Красива, добро утро. Ти го направи такова." и продължи по пътя си. Лесно казано. А колко утрини нататък ме усмихваше слънцето на същото място.
Прегръдката ми дари надежда, докато не вярвах в себе си, стопи ледовете около сърцето ми и даде причини. Тъкмо това, от което имах нужда.
Седмица по-късно моето всичко ми преподаде горчиви уроци за доверие и чувства. Благодарих му, иначе как бих живяла без тях. Само такива истини ни удрят шамар, сочещ към реалността.
Още една седмица измина, за да се върна назад по маршрута на картата, по-несигурна от всякога. Думите на Мария ме върнаха в себе си и ме покриха с вяра. Поредната помощ.
След нея последва и прошката, а после дойде и надеждата.
И сега научих още един от уроците - че няма голямо и малко добро. Не приема физична форма и ограничения в думи.
Доброто идва като наказание, подкрепа, предателство, доверие, помощ, усмивка, всякак. Съдбата ни го хвърля като пясък в очите, докато не се научим да откриваме кристалите сред пепелта.
Разбрах, че можем да сме всякакви, нюансите преобладават и злото е само една от формите, в която бялото на живота ни се превъплъщава.

Та както казах вече, все още имам много да се уча.

Рисковете на живота

2011-11-18T19:19:00.001+02:00

Понякога можеш да загубиш много. Даже да вървиш по стъпките на нищо-губещите, пак рискуваш всичко, поемайки по пътя им. Можеш да се спънеш и да паднеш, да изостанеш или изпревариш, и пак да си сгрешил. Един погрешен ход надясно ще ти коства отношения, усмивки, прегръдки, доверие - хора. И не е страшно ако стане, лошо е ако повторим. Отново и отново, без спънки, без препятствия към злото. Много са ни грешките, а прошката не стига за всички, още повече, когато последната искаме да отредим за себе си. Много вода изтича и думи се изричат, но забравата не идва, докато паметта услужливо се подава през рамото, съзерцавайки ни в огледалото.
С часовници не си служа да следя времето, а да измервам живота си, защото то е безкрайно, а Той - лимитиран.
Затова бързам така, трябва да намеря повече прошка, като последната - задължително да запазя за себе си. Искам... търся.

Успоредни прави

2011-11-17T21:44:00.000+02:00

Не преставам да им крещя, че ако обичаш нещо, ако ще гориш, то е ярко, плътно, постоянно. Ще е с формата на осмица, шрифт в bold, без въпроси и очаквания. Време има за всичко, идва точно на място, никога по-рано или насилено. Любов не се предизвиква, нито туши, колкото и дълго да тлее. Желанието и то.
А времената с тях ми се разделят, не пресичат, в едно такова няма-да-го-бъде, колкото и да ме искат ще се дърпам, просто не му е времето.
На никой и нищо - само на мен.
Очите ми търсят друга земя.

Discipline

2011-11-17T00:57:00.000+02:00

Едно не се научих - на обичта, че се отвръща с обич. Че в чуждите очи се вярва, а във влюбените още повече. Думите не са окови, взимат се назад и не тежат както аз си ги претеглям, поне така твърдят и затова..
тепърва ще дресирам сърцето си да играе по манежа на чувствата.

Numb

2011-11-15T14:51:00.000+02:00

Давам себе си, всичко давам, само да получа това което искам и да разбера какво е. Говорят ми в бъдеще, в приказно време, те нали затова са приятелите и влюбените - мечтаят вместо нас. Аз сили за (по)желания нямам. И на ръба на 20 нямам. Нищо.

Само чакам да пристигна в себе си, други ме обичат вместо мен. Отдавна претръпнах откъм чувства, затова оставям чуждите въпроси само с 'да', истинските отговори премълчавам. Летаргията в която изпаднах ми затваря очите, за да не призная монотонността.
Прави са - и това ще мине.

Доверието

2011-11-14T12:47:00.001+02:00

е като кула от карти.
колкото и здраво да си построил основата,
една е достатъчна
за да вземе превес тежестта
и всичко градено с времето

лесно ще рухне.
Важно е да не пресичаш прозрачната граница между доверие и наивитет.

не сме вечни. толкова.

2011-11-13T21:23:00.000+02:00

"Remembering that I'll be dead soon is the most important tool I've ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure - these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart."

На дъното

2011-11-13T18:01:00.000+02:00

Ако си имах кутия за мечти, щях да я препълня
с минало и настояще, с малки и гигантски тайни,
щеше да е прашна, скрита, величествено-непокътната.
В нея щяха да се скриват всички потръпвания на миглите ми, всеки затаен сърдечен дъх, за всяка красота. Пласт от пролет, лято, есен, зима, смехът на семейство, топлината на камината, ваниловият сладолед и насъбралият се прах по книгите. Всичко. Дъга от цветове, емоции и чувства.
После бих тръгнала
по пътя към
себе си
и бих се изваляла
до дъното
като дъжд
за да попия
всеки слой живот
и всяко 'искам'.
Ще.

Все още се уча

2011-11-11T22:53:00.002+02:00

Не ме е страх да тръгна по пътя на въжето, което си опънах. Но детето в мен гледа на нещата като на игра, в която победители и победени няма. Останал е да виси във въздуха само въпросът дали ще скъсам финалната лента. Не се замислям много, много, но защо ми е, щом тялото се движи по инерция? Треньорът, заключен в него, ми каза, че съм малка - все още се уча и по-важното е да продължа да вярвам. В себе си.
Повярвах му.

What Goes Around...

2011-11-09T22:53:00.000+02:00

Лъжите изплуват винаги от най-мръсната кал. От там, където съвестта се дави и кармата се връща.
И се молим.
Нека се помолим за съдба и пътища, които се пресичат. За бъдещо-наказано, минало-свършено и злорадство в усмивката.
Егоизмът може да бъде оправдан. Някога. С чаша твърд алкохол и едно доволно "нали ти казах..".

Ден за размисъл

2011-11-08T22:06:00.001+02:00

Днес си правя равносметка и мисля в минало време. Нищо че не е годишнина, нито по-специален ден.
Само момент на истини и 'неволно' преоткриване на мръсни тайни.
Мисля само за това, че си излежах присъдата за вярата - отново съм на свобода и за това, че той все още е зад бетонните стени на собствената си съвест. Не всеки преосмисля грешките си.
Казвали са ми, че не могат да ме гледат в очите и да лъжат. Той може всичко.
И беше.
Но ми обявиха амнистия.

Като да гониш вятъра

2011-11-07T20:58:00.001+02:00

Най-голямата от всичките истини е тази, че умираме сами.

Без значение с кого и колко сме споделяли, без чужди ръце около торса, но с музика в ума. Сладко-горчиво, трудно за преглъщане и храносмилане. Такива са истините, аксиома. Без право на обжалване, пре-изживяване или оценка. И от всичкото се появява голямото ''защо'' на усилията да не сме сами. Прекарваме цял един живот събирайки следите и прегръдките на другите, обвързваме се по писани и неписани закони, делим на мое-твое-чуждо, докато не поемем последния си дъх в уединение. Точно както сме започнали.
Обезсмислянето на всичките ни смисли се случва, колкото и да затваряме очите си. От страх.
Иронията на живота. На живота и на самотата.

Законите на физиката в музика

2011-11-06T18:57:00.002+02:00

Пианото под мен не спира, докато съм насочила поглед през прозорците.

Мисля само как цял един живот не побира тоналността на сетивата. До мажор, си минор, легато, стакато, изкачваш се по стълбицата на нюансите и оставяш всяка молекула да попие момента. Били сме енергия, трептим с различна честота, няма материално и безплътно, само вибрации. Кой ще каже къде се намира истината, щом не знаем от какво сме? Но пък знаем, че сме чудо, или пък трептим в такова - наречено живот.
Няма как да преживееш всеки допир на дъждовната вода, потръпването от студа, настръхването на прозрачната си кожа, всеки есенен полъх на канела, тиква и парфюм, няма как да видиш всичко - и пърхането на нечии мигли, и танцът на умиращите листа. Няма как да чуеш всеки детски смях, всеки шум от вятъра и тропот на колела. Но побираш в себе си милиони от тях. Изгряваш и се изваляваш, умираш, и се прераждаш, като чудо. Защото си.
И ще бъдеш.
Жив.

Малко е късно

2011-11-03T10:32:00.000+02:00

за разборки, за сочене с пръст на виновни и невинни, нападатели и жертви. Победители и победени. За съжаление, носталгия, за "трябваше", за оправдания, връщане назад.

За каквито и да е отчети.

Не мислиш ли?

За тихата лудост

2011-11-02T21:19:00.002+02:00

Има невероятни неща, да. А може би е само едно, но пък е най-невероятното: колко ограничени могат да са хората.
Приехме да сме оградени от закони, оковани от морал и най-страшното - ограничени от собствените си възгледи. И не мога да разбера кое е по-голямото зло - да си тесногръд, или да живееш сред такива?

Обзема ме тихата паника докато се самозасипвам с въпроси, защото аз се рея в безтегловност. Очите ми търсят, но не бързат да открият земя. Чакам обетованото, незавладяното, докато ме обграждат с примирение.
Къде се спира?
Страх ме е да не обтегна твърде много кордата на лудостта и въображението, тя и без това е толкова прозрачна.

Welcome home

2011-11-01T00:15:00.000+02:00

Ноември се прибира. Чувам стъпките и бурите му отдалече, нали ми е в кръвта.
Най-моят от всичките месеци, с най-сиво-сините небеса, най-златистите листа и най-проливни дъждове.
Ноември. За да покаже колко малко ни остава до старите закани за нови начала. Толкова дълго пътувам, че съм забравила накъде тръгнах. Добре че е големият атлас да ми напомня за многото пътища. Задрасках двупосочните, маркирах трансконтиненталните, обезличих границите, изхвърлих багажа и потеглих към неизвестното. Сърцето ми отдавна не служи за компас.

Двулицеви сме...

2011-10-29T23:31:00.001+03:00

... и черното е в повече. Тъмното в кръвта ни надделява, докато разрухата е най-силното ни оръжие. Срещу нас самите.
И най-важното е бетонът да е здрав, маските сложени, тайните заровени под калта на собствената съвест. За да спим спокойно.

UNSTAGED

2011-10-28T23:50:00.001+03:00

И се вкопчваш в живота. Оставяш се на притеглянето да те улови.
Превръщаш всички нервни окончания в графити, всички сетива в гориво и всички цветове в изкуство.
С всяка секунда времето се съкращава, но нюансите нареждат своя пъзел. Във вечност.

Като котките

2011-10-27T23:57:00.001+03:00

Режа си косата така, както ми се иска да разрежа кълбото от емоции, което ме преследва. Вече свикнах с промените. Съвсем безпроблемно и по инерция се преобърнах отвътре-навън, с опакото гледам на света и той в мене надзърта. Вижда и разгръща всичките ми пластове, цапа с кал безсрамно, докато не оглозга и последното парче гордост.
Тея днес припомни за животите на котките и поуките след падането. Няколко часа по-рано отново ме бутнаха отвисоко. Нищо, то и това ще премине.

Чудя се само колко живота остават на малкото търпение, нали е изчерпаем ресурс. Опитът едва ли пълноценно ще го замени.

На мушка

2011-10-27T01:24:00.001+03:00

Няма нищо по-задължаващо от нереципрочното обожание.
От която и страна на копието да се намираш.

Keep it simple

2011-10-24T18:58:00.000+03:00

Вали, за да се подготвя.
Вали, за да се пречистя.
Вали, за да се променя.
Отново.

Ще си пия чая с мляко(точно както не обичам), а бисквитката ще ми подслажда. Сутрин ще чувам стрелките на часовниците, ще чета ужасно скучен вестник, звукът на телефона ми ще е банален, дрехите ми сиви, само шаловете цветни, ще се смея силно, привечер ще се разхождам покрай Темза и ще се прибирам мокра. Ще си намеря котарак без име и достатъчно големи очила, които да ме пазят от слънчевата светлина и хората. Предпочитам да остана непозната, darling.
Защото знаеш, i'm like the cat here, a no-name slob. We belong to nobody, and nobody belongs to us. We don't even belong to each other.
А може би, някой ден ще му измисля име, но дотогава...
Лондон ще ми пасне идеално.

one way street

2011-10-23T20:43:00.000+03:00

Понякога ще ти се наложи да изпиташ най-голямото разочарование, когато разбереш, че си бил прав.
Понякога сенките от миналото ще се връщат пред входната врата, ще хвърлят по теб обвинения и въпроси, докато ти се уверяваш, че всички ключалки са здрави, всички врати са залостени и всички стени - бетонни.
Понякога ще крещиш, ще позволяваш на мислите да те разколебават, ще се движиш хаотично, но тялото ти ще се спира.
Тогава и само тогава, ще си разбрал, че някои пътища са по-добре еднопосочни. И че разумът винаги знае.
Миналото трябва да бъде затрито.

Преди ноември.

2011-10-23T00:11:00.000+03:00

Започва да става студено.
Разбирам кога идва зимата по очертанията на въздишките си във въздуха.
Само че този път съм чиста, безпосочна, бледа. Като платно на което някой може да изрисува плановете си, всичките си "да"-та, споделените си зими и очакването на празниците още от есента.
Просто този някой се загуби по пътя, а компасът му отказа, докато много други се мъчеха да заемат мястото му. Но аз вярвам единствено на себе си и интуицията. Другите са ми в повече.
Сега имам само една възглавница, топлината под завивките е само моя, а вратата е заключена.
Заспивам в зимен сън и ми е добре.