понеделник, април 30, 2012

Няма ни


изплъзнахме се като пясък между пръстите
аз и ти
ти и аз
не играхме по правилата
загубихме себе си
без да можем да си помогнем
изваляхме се, дъжд от цветни чувства
и обич, и омраза, ярост, лъжи, тайни, пропаст между нас
няма ние
никога не е имало
искахме да бъдем нещо,
а може би дори и всичко
под звездите, вятъра, далеч от погледи
нищо повече не искахме, само цялост
няма ни
извинения не са ми нужни вече

неделя, април 29, 2012

Липсват ми

дядовите думи
закуската с него
мъдростта му
джобния часовник дето навиваше
звука на стрелките и времето
истината

събота, април 28, 2012

Сезонна работа

Започвам да се губя в мислите си, само в думите си се намирам. Питат ме какво чувствам, мислят си, че лъжа и прикривам. Но и аз не знам, само тук разбирам себе си - в лабиринтите от препинателни знаци. Търси смисъл, ако можеш, нали аз си го откривам. Кълбо от нерви съм, не знам коя съм, не знам кое е редно, къде ми е мястото.
Какво си мислех?
Само си повтарям мантри, без резултат, търся си рамо. Назначавам някого за сезона, пълен работен ден - нощ също. Плащам в прегръдки, дълбоки погледи, съзерцаване на звездите и философски размисли до изгрева. Изисквам само присъствие и обич към дребните моменти красота. А на есен се отправям на северозапад, където ще намеря опорни точки да продължа перфектната линия на сърцето си. Поне тя знае накъде се е запътила, пак така - в северозападния край на дланите.

четвъртък, април 26, 2012

Инсомния

Вися опъната
на всичките си нерви,
разтягайки кордата
на перфектното.
Проскърцах заедно с нея,
разпилях се
и пак се събрах.
Не зная къде съм,
лечение няма за
изтезанието над себе си.
Малките победи на тялото
над духа
са барометър 
за собствената ми деградация.
Упадък, крах,
преломен миг за боеца.
Какво ще бъде
победа или смърт?
Да, победоносно
опънала съм корда,
но вися над пропастта.

вторник, април 24, 2012

Когато съм готова

Питаш ме защо избирам Лондон.
Може би, защото ми нагарча.
Като чаят им с мляко,
толкова го мразя, чак не го опитах.
Защото е самотен,
като лъвовете на Trafalgar square,
самотен в собственото си величество.
Дави се в светлината си,
окъпан в Темза,
дава само краткосрочен дом под наем.
500 паунда на месец, сериозно.
Скъп, но празен.
Лондон ми трябва сега.
Не Париж,
Париж мирише на кафе с кроасани и моментно щастие.
Той въздиша като влюбеност,
като разтуптяла се пролет в клоните.
Мирише на теб и мен след всичките раздели,
после взети заедно,
вплетени във вечното.
За Париж не съм готова,
не съм се наживяла, точно както ти не си.
Не искам винтидж преживяване,
трябва ми урбанистична свобода.
Някога, но не сега...
аз и ти,
заедно
в
Париж.

събота, април 21, 2012

не зная кое е по-лошо
това, че времето изтече по една утопия
или това, че само аз живеех в нея
невинна съм, до доказване на противното.
но ти и това доказа, милион и един пъти
отсъди виновна, без право на желания
пред други заседатели,
мен ме нямаше
нали се лутах между сигурно и може би,
докато други ме обичаха,
пълнеха си очите с вода от чувства,
изливаха по мен морета
сега пак така, дори и повече сърца
туптят неритмично,
прегръщат по-силно от всякога,
искреност и приказки ми обещават,
все така безмилостна оставам
в затвора, който ти така грижливо изгради

петък, април 20, 2012

Coming soon

Чакам Колдплей. Или те мен чакат, в сърцето на Лондон, да зарежа всичко и да стана.. не принцеса, ама поне истински фен. Животът ме чака. Такъв, какъвто не си го позволявах по една или друга причина. Безсрамно изкушаващ, ново начало(аз само за новите начала обичам да пия), непознато място и космополит. Както ще да ме наричат, обвинявали са ме достатъчно в ненаситност. И може би има нещо вярно, но твърде дълго налагах закони за собствената си Вселена. Все от някъде трябваше да избие, а даже процеп нямаше и всичко стигна до ниво за код червено. Good girl gone wild, such a cliché, но май така стана.
Затова моите си жълти звезди ме чакат да им пея за рая и да оставя целия боклук зад себе си.

За мехурчетата в чашата

На трезво няма да го кажа, така че слушайте внимателно - няма да повтарям.
Има вечери, в които се вглеждам през прозореца и чакам някого. Но този някой, така и не идва.
Има хора, които са ме оставяли. Ще обещават, ще молят, ще приласкават, ще бягат. И пак ще вярвам. Защото аз трудно запомням как се отсява, как се намира балансът между вяра и граници, всичко и нищо, обич и разруха.
Падам по гръб понякога, седем живота не стигат, за да се науча да вярвам само на точните хора..
на онези, които ме подпират, за да не загубя равновесие..
на онези, които знаят, че алкохолът, смесен с мехурчета, е като бомба със закъснител за мен..
на онези, които ми разказват тайни и случки в тоалетната на някое караоке...
на онези, които ме карат да плача, смеейки се...
да раздавам частици на онези, които са там след като всичките пясъчни часовници са изтекли.
Само приятелите си имаме, това ще ви кажа. Само те живеят кротко до нас, подвили опашка, излегнали се на горещия ламаринен покрив - живот, чакайки поредната звезда да падне, за да пожелават вместо нас.

вторник, април 17, 2012

Следобедно щастие

"Много от хората, които мечтаят за безсмъртие, не могат да измислят какво да правят в дъждовен неделен следобед."
Сюзан Ертц
 Прочетох го и си помислих колко дъжд ми е нужен, за да съм щастлива. Всеки ден.
Мрачно небе и сиви, козуначено-накъсани облаци, натежали от пречистена вода. По-добро е от религия - природа е. Тропа по стъклата, впита във въздуха, който дишам, размята листата, вдига прахта по опустелите улици, кара клоните да се извиват. Топъл вятър и усещането да си бос през пролетта. Това ми стига, то самото е миг безсмъртие. Имам какво да правя в дъждовните си следобеди, аз само когато е слънчево, не зная как се живее.

неделя, април 15, 2012

Бързам да бъда жена.
Да си нося парфюма и роклите със слабост,
да стана пак чуплива и
податлива на обещания.
Искам, някой ден..
понеже с цялата ми упоритост,
борбеност и власт,
с целите и всичките разбирания,
не нося червеното си както трябва,
приятел съм,
враг,
позната на познат,
нетактично-откровена,
кратка,
ясна,
точна,
далеч от женствена,
прикрито-слаба,
непозната,
неразбрана,
колко далеч съм
от жена сега.

петък, април 13, 2012

Доминиращият

За да признаеш, че обичаш, се изискват двама. Да завърже възела единият, да те оплете в безкрайните си нишки, после леко в крайчеца да се подава бяла лента само с мастилено сбогуване. Всяка роля ще приключи след една въздишка, и само спомени ще са останали, меланхолия по цялост и предесенно тъгуване.
Нали съм на изчезване, ще потърсиш ли и нещо в себе си? Ще си простиш ли, ако веднъж поне решиш да бъдеш искрен? Защо са ти задръжки вече? Достатъчно прилично и измамно беше всичко, докато имах време за обичане.
Мръсна работа е това да живееш. Откъде толкова много омраза?
Толкова порочност,
нетърпение,
самолюбие,
егоизъм,
самочувствие,
грозота,
пошлост,
злоба,
завист,
материализъм,
куха компетентност,
снобизъм,
низост.
Още не разбирам.
Баба и дядо не са били така. Вашите също. Техните и те..
Откъде тогава?
Откъде?

вторник, април 10, 2012

На задната седалка

Като малка наистина, ама наистина си вярвах. Лягах на задната седалка на колата при всеки удобен момент, завивах се с нечие яке и гледах звездите през прозореца. Луната ме следеше, ярките малки петънца на небето, и те. Истина ви казвам. Чак свят ми се завиваше, прилошаваше ми, но не спирах да гледам, исках да се уверя, че са там. После малко по малко притварях очи, за да излъжа, че спя и да ме вземат на ръце, понеже това бе един от малкото моменти, през които усещах нечии ръце да ме обгръщат. Един от малкото моменти, в които съм била наистина спокойна.
Сега се чудя има ли кой да ме последва, както звездите ме следваха тогава - не с резултати, а само със светлина. Достатъчна е, да. И те ни топлят, въпреки че не с енергия, а с това, че са там. Трудно ще намеря някой, който да ме последва без въпроси, чиито ръце да не ме пуснат никога.
Важното е, че поне тогава вярвах в нещо толкова красиво.
Виж ти, имало и оправдани лъжи.

неделя, април 08, 2012

Понякога се спускам надълбоко, повече от обикновено(нищо, че обикновеното ми е до коленете и обратно, нали не мога да плувам), уча се. Уча се да си вярвам, а това май е най-трудното. Защото цялата съм инстинкт за самосъхранение. След удари и пожари, как останах цяла, чудя се, как се спасих от безволие? Обещавам да рискувам, нали всичко си има причина, та значи нищо не губя. Само печеля себе си, самоосъществяване и опит. Гоня страха си от неизвестното с думи, защото май само това имам. Но пък и мисля, че стигат. Стигат, за да разбера, че каквито и насоки да даваме на компаса в ръцете си, той все си остава компас и магнитът връща посоките на правилното им място. Картите не могат да бъдат променяни.

събота, април 07, 2012

Strangers in the night

Любов след разлял се дъжд. Прибирам се в късните часове на денонощието, когато звездите са се разпръснали по цялото небе. Вече е достатъчно ясно, за да се видят всички съзвездия и лунната светлина да огрява земята. Синатра, ирония и обич on my mind. Искам да остана в такъв момент на липсване завинаги. Момент в който си припомням ароматът, впиващ се в душата ми, кичурите коса, които отмятах, за да виждам по-ясно магията, светлините на свещите и онзи студ който не усещах заради топлината отвътре. Толкова топло ми е и сега, връщайки се назад. Искам това, което искам и нищо повече или по-малко.
Мисля си, че понякога наистина сърцето избира и ние го следваме сляпо. Прикриваме очите си с ръце и тръгваме напред, надявайки се някой да ни хване.
Има ли грешки? Разказват ми за иронията на живота, на желанията, на не-тата и да-тата, които изричаме. И ако всичко е ирония и с нас, то надявам се, поне е оставила лекия полъх на пролетен дъжд и окосена трева. Запомнила е топлината на кръвта и мелодията на Синатра, за да се топли завинаги в разказите, които някой ден ще се повторят, само за да ни уверят, че горчилката, утаена на дъното на миналото ни, някога е била сладост. За да ни уверят, че някога това, което с теб наричаме ирония, била е единствената за сърцето истина.

петък, април 06, 2012

Витамин за душата

През последните месеци се преразглеждам по-обстойно от експлорирането ми на глобуса. Чакам да се срещна със себе си и да й разкажа малко за мен. Виждам защо съм така непохватна в думите към другите - нагледала съм се на прекаляване от страна на тези други. Прекаляване с всичко, даже с думи, а понякога и с действия, с алкохол, с лъжи, със секс, с цигарен дим и посредственост. Оправдавам ги, веднъж започнеш ли, казват, няма прекъсване. Пороци колкото искаш. Цял един кръг от безкрайности, безволеви характери и грозота. Имам нужда от витамин за душата, за момента е спорт, музика, арт и наобратно изброени на следващия ден. Нуждите ми станаха много май? Мечтая си за една мечта, цяла утопия - искам да ми е тихо, тихо завинаги. Да рисувам, да имам музика, просторна къща и липса на връзка с външния свят.
От толкова много гледане на пороци се отвратих. Даже тези в мен самата осмивам докато боли. Затова  не мога да приема някого просто какъвто е. Още преди да приема, да чуя, оглозгвам истината до последния кокал и отивам да ловувам другаде. Затова не вярвам, не слушам, а чувам, не гледам, а виждам, как да стана част от това, което мразя? Толкова много истини виждам, че искам лъжа.

сряда, април 04, 2012

Еднопосочен билет за Зимбабве

Срам ме е да омърсявам блога си с такива теми, но този материал ми даде стимул да напиша няколко реда и за случващото се около мен всеки ден. (С цялата обич към професията, която съм си избрала) Не мога да не си задам няколко въпроса.
Да кажем, хипотетично, имам ресторант. Свързват ме към НАП, касови апарати, данъци и всички други щуротии съм платила. И всичко приключва до там. Искам да плащам данъци, да се грижа за природата, да помагам на служителите си, давайки им солидни възнаграждения и осигуровки на реалната заплата. Искам да им дам почивка всяко лято, както и да не допускам пушачи в моя ресторант. Искам да следвам закони, но корените им са така здраво вплетени в гърлото ми и ме душат, че съм принудена да избирам между собствения си живот и достойнството от това да бъдеш честен. Всичко ми се разяснява. Така че всяка вечер си пускам по една касова бележка за цвят, така, да има нещо. Нищо, че правя тройно повече от декларираното. Не стига това, ами и съм нарушила позволеното ми работно време. Това също никой не го отчита. А дали някой ще ме попита защо се пуши там, където не трябва? А защо не съм осигурила подходяща работна среда? Защо осигуровките ми са за минимална заплата, докато е пределно ясно колко печеля?
Защо през всеки закон на това подобие на държава се преминава като през дете на пешеходна пътека? Колко века след робство са нужни, за да се изкорени робското мислене? Чии баби и дядовци все още са принудени да живеят точно както преди 60 години, когато да си вземеш нещо повече от хляб е било лукс? Не те ли боли за твоите предци? Не ти ли е омръзнало от подкупни хора, чието знание трябва да следваш? Колко още ще те мачкат? А колко още ти самият ще потъпкваш себе си? Какво виждаш в бъдеще време? Има ли такова за теб, тук?
Честито. Ти току що откри, че такова спрежение на глаголите за България няма да има. Заради теб. Заради твоето робско мислене, посредствеността, безхаберието или страхът ти. Защото си хвърли боклука през терасата. Защото отиде да подкрепиш бездомните песове-убийци по улиците. Защото вчера остави половината си заплата в дискотеката, а баба ти се чуди дали да си купи пет яйца за Великден, но май ще мине и без тях тази година. А може би, заради всичко това, взето заедно. Жалък народ. Жалка държава. Жалко съществуване.
Аз вярвам в грешката на докладите на ООН. Защото съм сигурна, че в Зимбабве и Танзания са по-щастливи. Ако не, то поне достойнство сигурно им е останало. Тук си нямаш и това.

понеделник, април 02, 2012

Ванилия

Липсваше ми лунна светлина, промъкваща се през прозореца и дантелите на пердетата ми. Липсваше ми тишина, първичност, нещо незабелязано незабележимо.. 
търсех пътища, разравях дълбоко заровени съкровища,
 магии правех за помирение с демоните вътре. 
А посока към тях няма, то е само стръмен хълм, осветен от галактиката на небето. 
Полъх, тръпки, пързаляне по непознатото.. портокалов привкус на солените ми нощи, дим с ухание на ванилия, студ, от онзи, който ще запомниш. Такива са ми спомените преди лято, така е и сега. 
Чудно как се отърваваме от една фаза в този живот, за да преминем към ново начало.. през което пак ще си мечтаем за промени.
И само тютюнът ми догаря през нощта.

неделя, април 01, 2012

За образите в огледалото на миналото

Връщам се към корените си, за да премина през дървените врати с огромните огледала в тях. Назад във времето се връщам, за да се погрижат за мен и да ми припомнят за това, което бях. И само се надявам някой ден да ме гледат така, както аз поглеждам към жената, посветила всяко свое лято на мен. Всяка приказка и всяка грижа. Усещам сладкото от дюли, оранжевия изгрев и истинската пръст. Друго е да стъпваш по земята, която те е отгледала.
Женското начало е навсякъде. Притихнало е, кротко скрито под роклите от петдесетте на миналия век. Когато друго не остава, освен да си жена. Да съграждаш дом, между голите стени и дървения под да разпалваш топлина, да бъдеш рамо, основа на всеки зид на своето семейство. Имам чувството че няма нищо по-велико от това да бъдеш силен докато всъщност си привидно слабият. Да мълча, това ме учи далечното минало. Да бъда тиха, кротка, като водата да оставям всичко да се носи през живота, да се самопречиства. Снимките и черно-белите ленти ми подсказват, че има нещо магично в компромисите и простотата на ежедневието. Че е имало нещо по-голямо от модерното ни Аз, от егото и новото предизвикателство всеки ден. Имало е  ценност, заровена дълбоко под пръстта, а над тази пръст – бетон. Над бетонът дните на друго поколение, това на майка ми и на друга женственост. На грижа и постоянна промяна, цели, усъвършенстване, високи обороти, усложненост. И все пак й бе останало време да ме научи на естетика, да гледам как се изгражда самоуважение, да се мъча да не разливам червения лак извън ноктите си и да пия кафето си горчиво. Някъде между двата свята търся себе си, опитвам да открадна от всичко най-доброто и да проумея колко трудно е било, беше и е да си жена. Да си крехка и чуплива, все пак да променяш, а не да се поддаваш на промяна, да си цялата търпение, червено и полъх на парфюм или цветя. Огледалата са за да ни отразяват през призмата на миналото. Поколенията също.

Пощенски пликове

Ако можехме да отделим крака от повърхността, щяхме да усетим прилива на въздух, свобода. Пиша докато напускам, защото в такива моменти най-ясно се различават чувствата. Март, като март. Ту студен, ту нетърпимо топъл, спуска се бавно над календара, за да остане. Да даде усещане за пролет. Това място е тихо през този сезон. Събужда се още, зимата тлее по покривите и отказва да си тръгне. Но София не чака и се разлиства, става все по-магична пред незаинтересованите погледи на минувачите. Пак диша, дишам и аз, стъпка по стъпка се връщам към минало, заровено под безброй отрицания, заклеймено от страх да не ми липсва(а то никога не е спирало). Не знае, че домът остава дом, не по паспорти, а по чувства. Не се заличава връзката, колкото и пъти да го напуснеш. Боли, ще мине. Сигурно е лесно да претръпнеш след години, когато въпреки но-тата, знаеш, че си направил правилния избор. Полунощ по Витошка, музика, светлини и мирис на храна. София живее денонощно в собствената си прекрасност. Никога не съм заспивала уморена от щастие, както съм сега и дишам леко. А на сутринта оправдавам вълнението с изпити, няма с какво друго да замаскирам липсата на въздух в дробовете. Знам, че ще си тръгна след броени часове. Тясно ми е и мога само с пръсти да рисувам слънцето и изгрева над Витоша, думите не ги намирам в себе си, а и така ще са излишни. Мога вечно да остана под синьото на небето, да вдишвам горчиво кафе и да слушам събуждане. Домът си е дом, където и да си. След всичките ми скитания, преболявания и компромиси със себе си, вярвам, на пликовете за писма и картичките от далеч за мен, ще пише София.